Играта на лъва

Спряха при стар синьо-бял двумоторен „Пайпър Апачи“, модел 1954 година. Садъруейт вече беше развързал въжетата и бе извадил подложките на колелата. Освен това беше проверил горивото.

Никога не правеше други проверки, още повече защото самолетът бе толкова разнебитен, че нямаше смисъл да открива все нови и нови повреди.

Асад Халил погледна към „Апачито“. Радваше се, че има два двигателя.

На Садъруейт му се стори, че клиентът изглежда обезпокоен.

— Това е съвсем елементарна машина, господин Фанини, и винаги можете да разчитате на нея.

— Наистина ли?

Бил се опита да разбере какво притеснява скапания чужденец. Плексигласовите прозорци бяха малко мръсни и напукани, боята бе олющена. Той погледна суетно облечения господин Фанини и реши да го окуражи.

— В този самолет няма нищо сложно и модерно, но това означава, че не може да се повреди нищо важно. Двигателите са в отлично състояние. Пилотирал съм военни самолети. Те са толкова сложни, че ви трябва цяла армия от техници дори само за обикновен едночасов полет. — Садъруейт забеляза, че под десния двигател се е събрала голяма черна локва масло. — Всъщност вчера се върнах от Ки Уест. Самолетът летя като закопняло за дома ангелче. Готов ли сте?

— Да.

— Добре. — Бил метна сака си на крилото, пъхна картите под мишница, покатери се и отвори вратата. Остави нещата си вътре и попита пътника си:

— Отпред или отзад?

— Ще седна отпред.

— Добре. — Понякога помагаше на клиентите си да се качат, но високият тип, изглежда, можеше да се справи сам. Садъруейт влезе в кабината и се настани на пилотската седалка. Вътре беше горещо и той отвори страничното прозорче.

— Идвате ли?

Асад Халил го последва.

— Оставете за малко вратата отворена — каза Бил. — И си закопчаите колана.

Халил се подчини.

Садъруейт си сложи слушалки и натисна стартера на левия двигател. След като се поколеба няколко секунди, витлото се завъртя Десният запали по-бързо.

— Добре… звукът е добър.

— Много е висок — надвика бученето Халил.

— Да, вратата и прозорецът са отворени. — Той не каза на пътника си, че вратата е разхерметизирана и че когато я затворят, няма да стане много по-тихо. — Когато се издигнем във въздуха, ще можете да чувате как ви растат мустаците. — Садъруейт се засмя и потегли към пистата. След като парите вече бяха в джоба му, нямаше нужда да се подмазва на тоя жабар.

— Откъде казахте, че сте?

— От Сицилия.

— А… да… — Спомняше си, че мафията е от Сицилия. Бил погледна мъжа и внезапно му хрумна, че може да е мафиот. Веднага съжали за поведението си. — Удобно ли ви е, господин Фанини?

— Имате ли някакви въпроси за полета?

— Колко време ще продължи?

— Ами, ако имаме попътен вятър, както е според прогнозата, ще кацнем на „Макартър“ след около три часа и половина. Значи някъде към осем и половина. Устройва ли ви?

— Да. Трябва ли да зареждаме по пътя?

— Не. Монтирал съм допълнителни резервоари, така че мога да остана във въздуха около седем часа. Ще заредим в Ню Йорк.

— Ще ви затрудни ли кацането по тъмно?

— Не. Летището е добро. Там се приземяват дори пътнически самолети. А и аз съм опитен пилот.

— Ясно.

Садъруейт реши, че е загладил нещата с господин Фанини, и се усмихна. Когато стигна до началото на пистата, погледна нагоре през предното стъкло. Хлапето като че ли нямаше проблеми.

— Онова момче ей там, дето се учи да лети, жестоко го тресе шубето — каза Бил. — Нали разбирате? Американските младежи са станали прекалено кекави. Имат нужда от здрав ритник по задника. Трябва да станат убийци. Трябва да вкусят кръв.

— Нима?

Садъруейт погледна пътника си.

— Искам да кажа, участвал съм в битки и ви уверявам, че когато покрай кабината ти започнат да прелитат ракети, адски бързо ставаш истински мъж.

— Вие лично преживявали ли сте го?

— Много пъти. Добре, потегляме. Затворете вратата. — Садъруейт натисна дроселите, самолетът набра скорост и излетя още преди да стигне до средата на пистата.

Халил погледна през прозореца. Усещаше, че „Апачито“ е по-здръжливо, отколкото показва външният му вид. Същото можеше да се каже и за пилота.

— В коя война сте участвали? — попита той.

Садъруейт пъхна дъвка в устата си.

— В много войни. Например в Залива.

Асад знаеше, че Садъруейт не е участвал във войната в Залива.

— Искате ли дъвка? — попита го Бил.

— Не, благодаря. И какъв самолет пилотирахте?

— Изтребители.

— Какви по-точно?

— Реактивни изтребители. Изтребители-бомбардировачи. Пилотирал съм различни видове, но последният беше F-111.

— Можете ли да говорите за това, или е военна тайна?

Садъруейт се засмя.

— Не, господине, не е тайна. Това е стар самолет, отдавна свален от въоръжение. Също като мен.

— Липсва ли ви?

— Не ми липсват кретените, отдаването на чест например. А сега са пуснали жени да пилотират бойни самолети, за Бога! Дори не ми се мисли за това. Тия кучки предизвикват всевъзможни проблеми със своите дрънканици за сексуален тормоз — извинявайте, улучихте ме в болното място. Хей, как са жените във вашата страна? Знаят ли си мястото?

— Абсолютно.

— Хубаво. Може би ще трябва да се преселя там. Сицилия беше, нали?

— Да.