Играта на лъва

— Кула, тук първи екип. С какво мога да ви помогна?

„О, Господи, още един шегаджия! Сигурно върви с работата.“

— Тук е Ставрос, главният диспечер. С кого говоря?

— Сержант Анди Макгил, първа китара, „Патлаци и маркучи“.

Какво да ви изсвиря?

Ед реши да не играе по свирката на този идиот.

— Искам да установя пряка връзка с вас.

— Вече я установихте.

— Добре… виждам въпросния самолет, Макгил.

Ясно. И ние го виждаме.

Насочва се към пистата.

— Добре. Не обичам, когато кацат отгоре ни.

— Пригответе се.

Още ли нямате връзка?

Нямаме.

— Три километра — съобщи Ернандес, после прибави: — Спуска се право към пистата. Височина двеста и петдесет метра.

Ставрос предаде информацията на Макгил.

— Километър и половина — каза диспечерът, — височина сто и петдесет метра.

Ед вече ясно различаваше огромния боинг.

— Потвърждавам вида на самолета. Седемстотин четирийсет и седем, серия седемстотин. Колесниците са спуснати, всичко ми се струва нормално.

— Прието — отвърна Макгил. — Следим го.

— Добре. Оттук нататък е ваш. — Ставрос затвори.

Ернандес напусна пулта си и застана до него. Край прозорците се събраха още диспечери, които нямаха непосредствени задължения в момента.

Ставрос гледаше като хипнотизиран големия самолет, току-що прелетял над началото на пистата. По нищо не се различаваше от всеки друг боинг 747. Ала внезапно го изпълни увереност, че няма да се прибере вкъщи навреме за вечерята.

5

Бусът ни остави на терминала на Международни пристигащи пред „Еър Индия“ и ние се запътихме към бюрото на „Трансконтинентал“. Тед Наш и Джордж Фостър вървяха заедно, ние с Кейт Мейфилд ги следвахме. Идеята беше да не приличаме на четирима федерални, които изпълняват операция, в случай че някой ни наблюдава. Искам да кажа, че човек трябва да си върши работата както трябва, даже да не е впечатлен от противниците си.

Погледнах голямото табло за пристигащите самолети, което показваше, че полет 175 на „Трансконтинентал“ се движи по разписание, с други думи, че ще се приземи след десетина минути и ще спре на портал 23.

Докато се насочвахме натам, оглеждахме хората. Не че ще видиш лошите да си зареждат патлаците или нещо подобно, но колкото и да е изненадващо, след двайсет години в органите на реда веднага надушваш проблема.

Така или иначе, в този априлски съботен следобед терминалът не бе много оживен и всички бяха повече или по-малко нормални, освен местните нюйоркчани, които винаги изглеждат така, все едно всеки момент ще изпаднат в агресивна лудост.

— Искам да се държиш прилично с Тед — каза ми Кейт.

— Добре.

— Сериозно.

— Слушам.

— Колкото повече го дразниш — с известна прозорливост прибави тя, — толкова по-голямо удоволствие му доставяш.

Наистина имаше право. Само че нещо в Тед Наш не ми харесваше. Отчасти онова негово самодоволство и комплексът му за превъзходство. Но най-вече му нямах доверие.

Посрещачите чакаха пред митницата, затова отидохме там и се смесихме с навалицата в търсене на някой, който се държи подозрително, каквото и да означава това.

Предполагам, средният атентатор е наясно, че ако е охраняван, интересуващият го обект няма да мине през митницата. Но кой знае защо, терористите в тази страна общо взето са нискокачествени и се носят легенди за тъпите им прояви. Според Ник Монти момчетата от АСЧ разказвали такива истории в баровете — а после баламосвали пресата за това колко опасни са тия кофти типове. Наистина са опасни, ама главно за самите себе си. Но пък да не забравяме Световния търговски център. И да не споменаваме за бомбите в двете посолства в Африка.

— Ще останем тук около две минути, после отиваме на портала — информира ме Кейт.

— Да вдигна ли вече табелата Добре дошъл, „Асад Халил“?

— По-късно. На портала. Изглежда, че е настъпил сезонът на предаванията — прибави тя.

— Какво искаш да кажеш?

— През февруари имахме друг случай.

— Разказвай.

— Същата история. Либиец, който търсеше убежище при нас.

— Къде се предаде?

— Пак там. В Париж.

— И какво стана с него?

— Задържахме го няколко дни, после го отведохме във Вашингтон.

— Къде е сега?

— Защо питаш?

— Защо ли? Защото смърди.

— Така е. Какво мислиш?

Прилича на суха тренировка. Като че ли проверяват какво ще се случи, ако отидат в американското посолство в Париж и се предадат.

— По-умен си, отколкото изглеждаш. Да не си изкарал курс по антитероризъм?

— Нещо подобно. Бях женен. А и съм чел доста романи за Студената война.

— Знаех си, че постъпваме правилно като те назначаваме.

— Да. Оня другият, дето се е предал, под ключ ли е, или може да поддържа връзка с приятелчетата си в Либия?

Беше под лека охрана. Избяга.

— Защо лека?

— Ами… доброволно се съгласи да свидетелства — отвърна Кейт.

— Вече не — отбелязах.

Тя не отговори и аз не я разпитвах повече. Според мен федералните се отнасят с така наречените разкаяли се шпиони и терористи много по-меко, отколкото ченгетата се отнасят към съгласилите се па им съдействат престъпници. Но това е само мое мнение.

Отидохме на уреченото място пред вратата на митницата и се срещнахме с детектива от Транспортна полиция — казваше се Франк.

— Знаете ли пътя, или искате компания? — попита той.