Читаем Играта на лъва полностью

Тед Наш просто стоеше до стената, натикал ръце в джобовете си и зазяпай в пространството. Мислите му навярно се рееха към доброто старо време на дербито ЦРУ — КГБ. Сигурно изобщо не си беше представял, че неговият отбор победител ще трябва да играе със селски тимове.

— Мислех, че си юристка — казах на Кейт.

— Да, завършила съм и право.

— Впечатлен съм. Можеш ли да готвиш?

— Естествено. И имам черен пояс по карате.

— Можеш ли да пишеш на машина?

— Седемдесет думи в минута. Освен това имам диплом за отлична стрелба с пет различни пистолета и три вида пушки.

— Как си с деветмилиметров браунинг?

— Няма проблем.

— Едно състезание?

— Естествено. Когато поискаш.

— Петара за точка.

— Десет и съм съгласна.

Стиснахме си ръцете.

Не се влюбвах, нищо подобно, но трябва да призная, че бях заинтригуван.

Минутите изтичаха. Реших да запълня времето.

— Та значи един тип влиза в бара и вика на бармана: „А бе, всички юристи са задници“. И човекът в края на бара му казва: „Хей, не си прав“. Първият пита: „Защо? Да не си юрист?“ Другият отвръща: „Не, задник съм“.

Госпожа Дел Векио се засмя. После си погледна часовника и сведе очи към радиостанцията си.

Чакахме.

Понякога човек просто предчувства, че нещо не е наред. В този момент и аз имах такова предчувствие.

<p>6</p>

Сержант Анди Макгил, началник-група от отдел „Произшествия“, известен също като „Патлаци и маркучи“, стоеше на стъпалото на камиона за бързо пресрещане. Носеше сребрист огнеупорен костюм и започваше да се поти. Той фокусира бинокъла си към спускащия се боинг. Доколкото виждаше, самолетът се приземяваше нормално.

Макгил надникна през отворения прозорец и каза на пожарникаря Тони Сорентино:

— Не забелязвам признаци за проблем. Съобщи го на другите.

Сорентино, също облечен в огнеупорен костюм, взе микрофона и повтори информацията на шефа си до всички други коли на отдела.

— Предай им да извършат стандартно разгръщане и да следват боинга до края на пистата — нареди сержантът.

Тони се подчини.

По радиостанцията се разнесе гласът на началника на втората група Рон Рамос:

— Трябваме ли ти, Анди?

— Не, но бъдете в готовност — отвърна Макгил. — Извънредното положение все още не е отменено.

— Изглежда ми празна работа.

— Да, но нямаме връзка с пилота.

Макгил завъртя бинокъла към контролната кула. Въпреки тъмните стъкла ясно виждаше хората, скупчили се край големия прозорец. Диспечерите очевидно бяха много възбудени.

Сержантът отвори дясната врата и се вмъкна при Сорентино, който седеше зад волана.

— Какво мислиш?

— Не ни плащат да мислим — отвърна пожарникарят.

— И все пак?

— Ще ми се да вярвам, че няма друг проблем, освен в радиостанциите. Днес не ми се гаси пожар, нито ми се влиза в престрелка с похитители.

Макгил не отговори.

Известно време поседяха в мълчание. Беше им горещо и Анди включи вентилатора.

Сорентино следеше светлинните индикатори и датчиците на пулта. Камионът за бързо пресрещане носеше четиристотин килограма лилав калиев прах, използван за гасене на пожари, три хиляди и петстотин литра обикновена и четиристотин и петдесет литра лека вода.

— Всички системи са в готовност — каза Тони.

Макгил си помисли, че това е шестото му излизане на пистата за тази седмица. Беше се оказало наложително само в един случай — пожар на борда на „Делта“ 737. Всъщност от пет години не бяха гасили истински пожар — „Еърбъс“ 300 със запален двигател. Самият Макгил никога не се бе сблъсквал с отвличане. В „Патлаци и маркучи“ работеше само един човек, който имаше опит с такива неща, но днес не беше дежурен.

— След като самолетът се приземи — каза той на Сорентино, — ще го последваме до портала.

— Ясно. Ще вземем ли още някого?

— Да… две от патрулните коли… просто в случай, че на борда наистина има проблем.

— Ясно.

Макгил знаеше, че екипът му е добър. Всички в „Патлаци и маркучи“ обичаха работата си. Идваха от различни отдели на Транспортна полиция. Бяха арестували проститутки, сводници, наркопласьори, наркомани и джебчии из всички краища на страната, бяха преследвали пияници по мостовете и тунелите, бяха залавяли избягали от дома си хлапета по автогарите и така нататък.

Да си ченге от Транспортна полиция означаваше странна смесица от какво ли не, но всички се стремяха да попаднат в „Патлаци и маркучи“. Момчетата от групата бяха изключително опитни доброволци и на теория можеха да се справят с пожари, да водят престрелки с безумни терористи или да правят изкуствено дишане на пътници, получили инфаркт. Всички бяха потенциални герои, но през последните десетина години не бяха имали много работа и Макгил се чудеше дали не са се поотпуснали.

Сорентино разглеждаше плана на „Боинг“ 747–700.

— Адски е голям — отбеляза той.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза