Играта на лъва

— Да. — Сержантът се надяваше, че ако проблемът е механичен, пилотът е проявил достатъчно здрав разум да се освободи от излишното гориво. Според него реактивните самолети бяха летящи бомби — плискащ се керосин, свръхнажежени двигатели, електрически кабели и кой знае още какво в товарните отсеци — носещи се във въздуха с потенциал да взривят няколко градски квартала. Анди Макгил не бе споменавал на никого, че го е страх да лети и че никога не е пътувал със самолет. Едно бе да се изправиш пред звяра на земята — но да си в търбуха му там горе беше съвсем друго нещо.

— Изглежда нормално — каза Сорентино.

— Да. — Макгил взе бинокъла си и го фокусира. Огромният боинг бе спуснал колесниците си — по два под крилете и корпуса, плюс този на носа. Общо двайсет и четири гуми. — Гумите като че ли са здрави.

— Чудесно.

Сержантът продължи да наблюдава самолета, който сякаш увисна на неколкостотин метра над отсрещния край на трикилометровата писта. Въпреки че се боеше от полетите, тези величествени чудовища го хипнотизираха. Струваше му се, че излитането и кацането им е близко до вълшебство. На няколко пъти в кариерата му се беше случвало да се приближава до тези загадъчни зверове, когато магията им изчезваше сред огън и дим. В тези случаи самолетите се бяха превръщали просто в поредния пожар, не по-различен от камион или сграда, твърдо решени да се самоунищожат. И неговата задача бе да не допусне това. Ала дотогава тези летящи гиганти сякаш се появяваха от друго измерение, издаваха неземни звуци и не се подчиняваха на закона за земното привличане.

— Още малко и ще кацне… — каза Сорентино.

Макгил едва го чу. Колесниците предизвикателно висяха надолу и сякаш заповядваха на пистата да се издигне към тях. Носът на самолета сочеше нагоре и двете му гуми бяха над равнището на главните колесници. Задкрилките бяха спуснати, скоростта, височината и ъгълът бяха нормални. Зад четирите мощни двигателя трептяха топлинни вълни.

— Всичко наред ли е? — попита Сорентино.

— Да.

Боингът прелетя над началото на пистата и се насочи към обичайното място за кацане на неколкостотин метра нататък. Носът леко се вдигна нагоре точно преди първите колела да докоснат асфалта. Иззад всяка група от гуми се издигна сребрист дим при рязкото им завъртане от нула до триста и двайсет километра в час. Всичко това отне само четири-пет секунди, но беше толкова грациозно, че изглеждаше много по-дълго, като съвършено изпълнен бейзболен пас.

По високоговорителя на колата се разнесе глас:

— Четвърта група тръгва.

— Трети, от лявата ви страна съм — съобщи друг.

Един по един четиринайсетте автомобила излязоха на пистата и последваха самолета. Боингът се движеше пред колата на Макгил и на сержанта му се струваше, че скоростта е прекалено висока.

Сорентино настъпи газта и дизеловият камион зарева в преследване на реактивния лайнер.

— Хей, Анди, пилотът не е обърнал реактивната струя — каза Сорентино.

И наистина, металните плоскости зад четирите двигателя — големи колкото порти на хамбар — не бяха в положението, отклоняващо реактивната струя под ъгъл напред, поради което самолетът се движеше прекалено бързо.

Сорентино погледна спидометъра.

— Сто седемдесет и шест километра.

— Прекалено бързо. Движи се прекалено бързо. — Макгил знаеше, че боингът е в състояние да спре дори само със спирачките на колелата си и пистата бе достатъчно дълга, така че това нямаше да е сериозен проблем, но сега за пръв път имаха видимо доказателство, че нещо не е наред.

Макар да намаляваше скоростта по-бавно от обикновено, самолетът определено забавяше ход. Макгил пътуваше с първия камион, следван от петте други аварийни коли, шест патрулни автомобила и две линейки.

Той взе микрофона, даде нареждания на всички екипи и те се приближиха до огромния самолет и заеха позиции: един камион за бързо пресрещане отзад и по една пожарна кола T2900 от двете страни. Патрулните автомобили и линейките се разгърнаха зад останалите. Сорентино и Макгил минаха под крилото и продължиха край носа. Сержантът погледна към страничния прозорец на пилотската кабина и надвика рева на двигателите:

— Не забелязвам никакъв проблем.

— Тогава защо не е обърнал реактивната струя?

— Не зная. Питай него.

Боингът най-после спря на около четиристотин метра преди края на пистата и носът му два пъти подскочи нагоре-надолу от набраната инерция.

Четирите пожарни коли бяха на четирийсетина метра от самолета, по две от всяка страна. Двата камиона за бързо пресрещане бяха до носа и опашката му. Линейките чакаха отзад, докато шестте патрулни автомобила се разгърнаха зад пожарните. Както изискваше правилникът, шестимата полицаи изскочиха навън и се прикриха зад колите си. Бяха въоръжени с пистолети или автомати AR-15.

Хората в камионите останаха по местата си. Макгил отново взе микрофона.

— Някой да забелязва нещо?

Никой не му отговори, което го поуспокои, тъй като по правилник другите трябваше да запазят мълчание, освен ако нямаха да съобщят нещо важно.