Читаем Играта на лъва полностью

— Зная пътя — отвърна Фостър.

— Добре. Да започваме. — Влязохме и Франк съобщи на митничарите:

— Това са федерални агенти. Пуснете ги да минат.

Изглежда, на никого не му пукаше и Франк ни пожела успех, доволен, че не го принуждаваме да се разкарва чак до портал 23.

С Кейт, Фостър и Наш пресякохме голямата митница и багажното отделение и се запътихме по коридора към кабините за проверка на паспортите, където пак никой не ни обърна внимание.

Искам да кажа, че човек можеше да покаже на тия кретени бутафорна полицейска карта и да влезе с гранатохвъргачка на рамо.

Накратко, летище „Кенеди“ е кошмарен образец за охрана, врящ котел с добри, лоши, грозни и тъпи, през който ежегодно минават трийсет милиона пътници.

Сега всички крачехме един до друг по един от дългите сюрреалистични коридори, които свързват паспортната и имиграционната зона с порталите. Правехме тъкмо обратното на пристигащите и аз предложих да вървим заднишком, за да не привличаме внимание, но никой не го сметна за необходимо, камо ли за смешно.

Двамата с Кейт Мейфилд малко изпреварихме Наш и Фостър.

— Прочете ли психологическия профил на Асад Халил? — попитаме тя.

Не си спомнях да съм видял никакъв психологически профил в досието и й го казах.

— Обаче имаше — отвърна Кейт. Той показва, че човек като Асад Халил — между другото, на арабски „асад“ означава „лъв“ — страда от комплекс за малоценност и е имал проблеми в детството.

— Моля?

— Такъв тип изпитва вътрешна потребност постоянно да се самодоказва.

— С други думи, не мога да му счупя носа, така ли?

— Не. Трябва да му покажеш, че го възприемаш като личност.

Погледнах я и видях, че се усмихва. Какъвто съм си интелигентен, веднага загрях, че ме стяга. Засмях се и тя игриво ме ощипа по ръката, което ми хареса.

На портала стоеше жена в небесносиня униформа, с папка и радиостанция в ръце. Предполагам, че сме й се видели опасни или нещо подобно, защото започна да говори по радиостанцията, без да ни изпуска от очи.

Кейт се приближи до нея, показа й картата си от ФБР и я успокои. Нали знаете, напоследък всички са параноици, особено на международните летища. Когато бях дете, посрещахме пристигащите на самия портал, а детекторът за метал бе уред, който носехме на плажа, за да търсим изгубени монети. Но международният тероризъм промени всичко това. За съжаление, параноята не означава непременно добра охрана.

Така или иначе, тримата с Наш и Фостър също заговорихме жената. Оказа се, че работи в „Трансконтинентал“ и се казва Дебра Дел Векио, адски звънливо име. Тя ни съобщи, че доколкото знаела, самолетът се движел по разписание, поради което всъщност била тук. Дотук добре.

Процедурата за ескортиране на задържани в самолет е стандартна и изисква да се качат на борда последни и да слязат първи. Даже важни персони като политиците трябва да изчакат арестантите, но пък мнозина политици свършват в белезници и тогава вече могат да слязат първи.

— Когато съедините ръкава — каза Кейт на Дел Векио, — ние ще идем до вратата. Хората, които посрещаме, ще слязат първи. Ще ги придружим до пистата, където ни очаква кола. Няма да ви създадем проблеми.

— Кого посрещате? — попита Дел Векио.

— Елвис Пресли — отвърнах аз.

— Важна личност — поясни Кейт.

— Някой друг да е разпитвал за този полет? — попита Фостър.

Жената поклати глава.

Наш впери поглед в служебната карта, закачена на блузата й.

Реших, че трябва да направя или да кажа нещо, за да оправдая пътуването с такси от Манхатън, което струваше на АСЧ цели петдесет кинта, но освен да я попитам дали няма гадже арабин, не успях да се сетя за нищо друго.

Петимата останахме там, като се мъчехме да си придаваме непринуден вид, поглеждахме си часовниците и зяпахме тъпите туристически плакати по стените.

Фостър като че ли ненадейно си спомни, че има клетъчен телефон, и го измъкна, доволен, че е открил нещо, с което да се занимава. Набра някакъв номер, изчака, после каза:

— Ник, Джордж се обажда. На портала сме. Нещо ново при теб?

И след като изслуша отговора на Ник Монти, рече:

— Добре… да… ясно… добре… хубаво…

Неспособен повече да се забавлява с този рутинен телефонен разговор, той прекъсна връзката и съобщи:

— Бусът е на пистата край портала. Хората от Транспортна полиция и нюйоркското управление също са тук — пет автомобила, десет души, плюс колата за арестанти.

— Ник спомена ли ти как се представят „Янките“? — попитах го.

— Не.

— Играят с „Детройт“. Вече трябва да тече петият ининг.

— В края на четвъртия „Детройт“ водеха с три на едно — отвърна Дебра Дел Векио.

— Очертава се тежък сезон — заключих.

Известно време дрънкахме глупости.

— Плати ли си вече подоходния данък? — попитах Кейт.

— Естествено. Нали съм счетоводителка.

— Досещах се. — Обърнах се към Фостър. — И ти ли си счетоводител?

— Не, юрист съм.

— Защо ли не се изненадвам? — подхвърлих аз.

— Мислех, че сте от ФБР — учуди се Дебра.

— Повечето агенти са счетоводители или юристи — поясни Кейт.

— Странно — каза госпожа Дел Векио.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза