Играта на лъва

— Боже мой, усетих как куршумът одрасква пръстите ми… но… всъщност не ме улучи… усетих топлина или нещо…

— Тоя тип е невероятен стрелец. Все пак къде е мобифонът?

Тя отново затършува из джобовете на сакото и панталона си.

— Сигурно е изпаднал, докато се търкаляхме. По дяволите!

Погледнахме към покрития с храсти склон пред нас, но нямаше начин да разберем къде е мобифонът. Пък и със сигурност нямаше да отидем да го търсим.

Отново напрегнахме слух. В известен смисъл се надявах копелето наистина да идва насам, защото трябваше да заобиколи скалата или да се покатери отгоре й и щяхме да го чуем. Но можеше да опише по-широк кръг и тогава изобщо нямаше да го забележим. Вече не се чувствах в безопасност от тази страна на камъка.

— Съжалявам за телефона — каза Кейт.

— Вината не е твоя. Май и аз трябва да си взема мобифон.

— Чудесна идея. Ще ти купя.

На около четиристотин метра прелетя хеликоптер, но пилотът не ни видя. Детекторите му също не ни засякоха. Халил не стреля по него, което ме наведе на мисълта, че Асад Халил си е тръгнал — или че иска единствено нас. Виж, това вече беше обезпокоителна мисъл.

Така или иначе, накрая ми писна от глупости. Съблякох си сакото и преди Кейт да успее да ме спре, бързо се изправих и го размахах отстрани като матадор. За разлика от матадорите обаче, аз светкавично се избавих от сакото и се хвърлих зад скалата точно навреме, за да чуя тихото изжужаване.

— Мисля, че все още е сред дърветата — отбелязах.

— И как разбра?

— Изстрелът дойде оттам и се забави с половин секунда, като че ли е на стотина метра от нас.

— Измисляш ли си?

— Нещо такова.

Е, играта на нерви продължи. Точно когато си мислехме, че Халил ще спечели, господин Железният убиец се нервира и пак откри огън. Тоя мръсник се забавляваше, като ръсеше куршуми по скалата и ни обсипваше с парченца камък.

Изпука цял пълнител, после презареди и започна да стреля от двете ни страни. Експлодиращата пръст, оставяща след себе си малки кратери, направо ме хипнотизира.

— Тоя тип е задник — информирах Кейт.

Тя не отговори.

— Къде се е научил да стреля така?

— Ако имах пушка, щях да му покажа какво се казва точен мерник — заяви Кейт. После прибави: — А ако имах бронирана жилетка, сега кръвта ми нямаше да изтича.

— Вземи си бележка за другия път. — Хванах ръката й и я стиснах. — Как си?

— Добре… адски ме боли.

Дръж се. Все някога ще му писне да си играе с пушката.

— А ти как си?

— Имам си нова рана, с която да се перча пред гаджетата.

— Какво ще кажеш за още една?

Отново стиснах дланта й и тъпо изтърсих:

— Неговата и нейната рана.

— Изобщо не е смешно. Това гадно нещо пулсира.

Развързах ръкавите на сакото й, проврях ръка зад гърба й и внимателно опипах изходната рана. Тя извика от болка.

— Започва да се съсирва. Опитай се да не мърдаш, за да не счупиш коричката. И продължавай да притискаш входната рана с кърпичката.

— Зная, зная, зная. Господи, как боли!

— Знам. Случвало ми се е. — Стегнах сакото на кръста й.

На Халил му хрумна нова идея и започна да стреля по по-малките скали наоколо. Навсякъде се разхвърчаха камъни.

— Скрий си лицето между коленете — казах на Кейт. — Упорито копеленце, а?

Тя се наведе надолу.

— Явно наистина не те харесва, Джон. Вдъхновяваш го да надхвърля собствената си находчивост.

— Обикновено оказвам такова въздействие върху хората.

Внезапно усетих остра болка в дясното си бедро и разбрах, че ме е улучил рикоширал куршум.

— По дяволите!

— Какво има?

Опипах мястото и открих, че панталоните ми са раздрани. Спуснах ръка на земята и вдигнах все още топлия куршум.

— Седем цяло шейсет и два милиметров, стоманена обвивка, военно производство, навярно от М — 14, модифицирана като снайперистка пушка с оптични мерници за нощна и дневна стрелба, плюс заглушител и филтър за светлина. Точно като оная на Джин.

— На кой му пука?

— Просто се опитвам да завържа разговор. — Замълчах, после прибавих: — И точно като оная на Тед.

Известно време поседяхме в мълчание, като се опитвахме да изхвърляме разни глупави мисли от главите си. Накрая аз се обадих:

— Разбира се, М-14 е сравнително често срещано оръжие я не намеквах нищо, като споменах, че Тед случайно има такова.

— Можеше да ни убие при самолетния фар — отвърна Кейт.

— Не би ни очистил толкова близо до мястото, където ни остави Джин — параноично отбелязах аз.

Разбира се, не мислех, че се опитва да ни убие Тед. Той не би направил. Тед искаше да дойде на сватбата ни. Нали така? Но никога не знае. Прибрах куршума в джоба си.

Настъпи затишие и аз реших, че който и да е стрелял, вече си е отишъл. Само че нямах намерение да проверя.

Чувах, че в далечината кръжат хеликоптери, и се надявах, че най-после някой от тях ще ни забележи.

Въпреки болката в хълбока започнах да се унасям. Бях напълно изтощен и обезводнен, затова си помислих, че бълнувам, когато чух телефонен звън. Отворих очи.

— По дяволите, какво…

С Кейт погледнахме надолу към склона, където звънеше мобифонът. Все още не го виждах, но имах представа къде е. Беше точно пред нас, така че ако изтичах до него, скалата щеше да ме скрива от Халил. Може би.