Играта на лъва

На втория ден се обади Бет Пенроуз. Реших, че не е уместен нито един от обичайните ми отговори, затова проведохме Разговора. Край на историята. Тя ми пожела всичко хубаво и беше искрена. Аз й пожелах всичко хубаво и бях искрен.

Няколко души от лосанджелиското оперативно бюро наминаха да видят как е Кейт и един-двама надникнаха и при мен, включително Дъглас Късохуйски, който ми изключи системите. Майтап бе.

Посети ни и Джин Барлет от Секретната служба. Той ни покани да отидем на разходка в ранчото, когато оздравеем.

— Ще ви покажа мястото, където ви раниха — каза Джин. — Ще можете да си вземете парченца от скалата. И да си направите снимки.

Уверих го, че не проявяваме интерес към увековечаване на събитието, обаче Кейт прие поканата.

Така или иначе, от различни хора научих, че Асад Халил, изглежда, е изчезнал, което не ме изненада. Имаше две възможности — първо, да се е върнал в Триполи, второ, ЦРУ да са го пипнали и да го пекат на слаб огън в опит да убедят Лъва, че някои либийци са по-вкусни от американците.

По тоя въпрос все още нямах представа дали Тед и компания наистина са допуснали Асад Халил да убие ония пилоти, за да се чувства по-удовлетворен и следователно по-възприемчив към идеята да очисти чичко Муамар и приятели. Освен това се чудех как либийците са се добрали до имената на пилотите. Искам да казка, това наистина е конспиративна теория в стил „Досиетата Х“ и аз не се задълбочих особено много, нито изгубих съня си заради нея. И все пак ме глождеше.

Що се отнася до Тед, питах се защо не е дошъл да ни посети, но реших, че в момента е много зает да лъже и маже из коридорите на Лангли.

На третия ден от престоя ни в болницата пристигнаха четирима господа от Вашингтон, по собствените им думи, представители на федералното бюро за разследване, макар че единият намирисваше на ЦРУ. С Кейт се бяхме възстановили достатъчно, за да се срещнем с тях в стаята за свиждане. Те взеха показанията ни, разбира се, тъй като това им е работата. Обичат да взимат показания, обаче рядко дават такива.

И все пак господата ни казаха, че Асад Халил все още не бил заловен от ФБР, което можеше да е вярно — чисто технически. Споменах им, че господин Халил се е заклел да ни убие, дори това да отнеме остатъка от живота му.

Те ни отвърнаха да не се безпокоим много, да не приказваме с непознати и да се прибираме вкъщи по светло. Колебливо се съгласихме да се срещнем с тях във Вашингтон, когато се почувстваме в състояние. За щастие, никой не спомена за пресконференция.

Като става дума за това, напомниха ни, че сме били подписали различни клетвени декларации, които ограничавали правата ни да правим публични изявления, свързани с информация, свързана с националната сигурност. С други думи, недейте да говорите с пресата, щото ще ви сдъвчем задниците толкова кофти, че огнестрелните рани ще ви се сторят като ухапване от комар.

Това не можеше да се смята точно за заплаха, защото държавата не заплашва гражданите си, но си беше чиста проба предупреждение.

Напомних на колегите си, че с Кейт сме герои, обаче явно никой не бе чувал такова нещо. После съобщих на четиримата господа, че е време за клизмата ми, и те си тръгнаха.

Та да се върнем пак на въпроса за пресата. Опитът за убийство на Роналд Рейгън се отбелязваше във всички медии, обаче се омаловажаваше. Както гласеше официалното изявление на Вашингтон, „За Живота на бившия президент изобщо не е имало опасност“. Не се споменаваше за Асад Халил — самоличността на убиеца не била известна — и изглежда, никой не правеше връзка между тоя случай и мьртвите пилоти. Това щеше да се промени, разбира се, но както би се изразил Алън Паркър, „малко днес, малко утре и останалото — когато репортерите започнат да ни притискат“.

На четвъртия ден от престоя ни в окръжната болница в Санта Барбара се появи самият господин Едуард Харис, колегата на Тед Наш от ЦРУ, и ние го приехме в стаята за свиждане. Той също ни напомни да не дрънкаме пред пресата и намекна, че сме се намирали в шок, били сме изгубили кръв и така нататък, в резултат на което не можело да се вярва на паметта ни.

С Кейт вече бяхме обсъдили всичко това и уверихме господин Харис, че дори не си спомняме какво сме обядвали. Освен това му казах:

— Изобщо не знам защо съм в болница. Последният ми спомен е че пътувах за летище „Кенеди“ да посрещна някого.

Едуард ме изгледа скептично и отвърна:

— Не преигравайте.

— Спечелих ония двайсет долара от вас — информирах го аз. — И още десетачка от Тед.

Това явно го развесели, което не ми се стори естествено. Мисля, че беше свързано със споменаването на Тед.

Тук му е мястото да отбележа, че почти всички, които идваха да ни видят, се държаха така, сякаш знаят нещо и с готовност ще го споделят с нас, ако ги попитаме. Затова се поинтересувах:

— Къде е Тед?

Едуард помълча няколко секунди, после отвърна:

— Тед Наш е мъртъв. Не се изненадах много, но все пак доста.

Кейт също изглеждаше смаяна.

— Как? — попита тя.