Играта на лъва

— Открили са го в ранчото на Рейгън след като са ви откарали с хеликоптера. Бил е прострелян в челото и е умрял мигновено. Извадихме куршума и балистичната експертиза категорично доказа, че е от същата пушка, с която Асад Халил е стрелял по вас.

Двамата с Кейт не знаехме какво да кажем.

Чувствах се кофти, обаче ако Тед беше в стаята, щях да му посоча очевидното — когато си играеш с огъня, няма начин да не се опариш. Когато си играеш с лъвове, няма начин да не те изядат.

Поднесохме съболезнованията си. Чудех се защо във вестниците не се споменава нищо за случая.

Както бе направил и Тед, Едуард предположи, че навярно с удоволствие бихме работили за ЦРУ. Съмнявах се, обаче когато си имал работа с тия типове, трябва да внимаваш.

— Пак ще си поговорим — отвърнах. — На Тед би му харесало.

Отново долових известен скептицизъм в изражението на макар че той каза:

— Заплатата е по-голяма. Можете да си изберете работа в чужбина и ще ви гарантираме петгодишен мандат. Двамата заедно. В Париж, Лондон, Рим, където ви хареса.

Звучеше малко като подкуп, което е за предпочитане пред заплахите. Просто знаехме прекалено много и те знаеха, че знаем.

— Винаги съм искал да живея в Литва — споделих аз. — С Кейт ще обмислим въпроса.

Едуард не беше свикнал да го мотаят, лицето му стана каменно и той си тръгна.

— С тези хора не бива да се правиш на много умен — напомни ми Кейт.

— Рядко ми се удава такава възможност.

Тя помълча малко, после каза:

— Бедният Тед.

Чудех се дали наистина е мъртъв, така че не успях да участвам с ентусиазъм в оплакването на Наш.

— Все пак го покани на сватбата — отвърнах аз. — Човек никога не знае.

На петия ден в болницата реших, че ако остана повече, никога няма да се възстановя физически и психически, затова се самоизписах, което изпълни с щастие представителя на моя здравноосигурителен фонд. Всъщност, като се имаха предвид леките ми рани в хълбока и бедрото, можех да си тръгна още на втория ден, но федералните искаха да остана, както и Кейт, която се нуждаеше от по-продължително лечение.

— „Вентура Ин“ — казах й аз. — Ще те чакам там. — И наистина си тръгнах — с шишенце антибиотици и малко адски ефикасни болкоуспокоителни.

Някой ми беше дал дрехите на химическо чистене и получих костюма си чист и изгладен. Двете дупки от куршуми бяха закърпени, петната от кръв едва се забелязваха, а боксерите и чорапите ми бяха като нови. До Вентура ме закараха с линейка.

Във „Вентура Ин“ се почувствах като скитник — нямах никакъв агаж, да не споменавам за петната по костюма и отнесеното ми състояние, дължащо се на болкоуспокоителните. Но господин Америан Експрес бързо уреди проблема и аз се снабдих с калифорнийски дрехи, плувах в океана, гледах повторенията на „Досиетата Х“ и приказвах с Кейт по телефона два пъти дневно.

След няколко дни тя се присъедини към мен и двамата си взехме малко болнични, през които поработих върху загара си и се научих да ям авокадо.

Кейт носеше страхотни миниатюрни бикини и скоро разбра, че белезите не почерняват. Мъжете възприемат белезите си като ордени за храброст. Но не и жените. Обаче аз всяка нощ ги целувах и тя постепенно преодоля стеснителността си. Всъщност даже започна да се перчи с тях пред някакви гларуси, които смятаха, че огнестрелните рани са голяма работа.

Между гларусите и военните романи Кейт се опитваше да ме учи на сърф, но мисля, че за да схванеш номера, трябва да носиш шини на зъбите и да си изрусяваш косата.

През този двуседмичен меден месец двамата започнахме да се опознаваме и стигнахме до взаимното мълчаливо съгласие, че сме създадени един за друг. Например Кейт ме увери, че обичала да гледа бейзбол по телевизията и да спи на отворен прозорец през зимата, че предпочитала ирландските кръчми пред модерните ресторанти, мразела скъпите дрехи и бижута и никога нямало да си смени прическата. Всяка нейна дума ме изпълваше с блаженство, разбира се. Обещах й да не се променям. Лесна работа.

Всяко хубаво нещо си има край и в средата на май ние се завърнахме в Ню Йорк, за да продължим работа на Федерал Плаза 26.

Както го изискваше традицията, вдигнаха малък купон в наша чест, на който бяха предложени наздравици за нашата всеотдайност към службата, за пълното ни възстановяване и разбира се, за годежа ни и дългия ни, щастлив семеен живот.

И за да направи вечерта още по-забавна, Джак ме отведе настрани.

— Прибавих твоите трийсет долара и ония на Тед и Едуард към парите за купона — информира ме той. — Знаех, че няма да имаш нищо против.

Да бе. Тед също нямаше да възрази.

Общо взето, предпочитах да се върна в отдел „Убийства“, обаче тая нямаше да я бъде. Капитан Стайн и Джак Кьоних ме увериха, че в Антитерористичната спецчаст ме очаквало бляскаво бъдеще въпреки камарата официални оплаквания, подадени срещу мен о различни личности и организации.