Играта на лъва

Преди да реша дали искам да рискувам, звънът спря.

— Ако успеем да го вземем, ще можем да повикаме помощ — казах аз.

— Ако се опитаме да го вземем — отвърна Кейт, — вече няма да имаме нужда от помощ.

— Права си.

Мобифонът отново иззвъня.

Установен факт е, че снайперистът не може постоянно да гледа през оптичния мерник без да се умори, така че трябва да си почива. Навярно в момента Халил си почиваше. Всъщност може би тъкмо той ни се обаждаше. Не можеше едновременно да стреля и да приказва. Нали така?

Хвърлих се напред, за две секунди изминах петте метра, открих звънящия телефон, грабнах го, завъртях се на пети и се втурнах обратно. Преди да стигна до скалата, го метнах на Кейт, която го хвана. Блъснах се в камъка, обърнах се и се свлякох на земята, като се чудех защо все още съм жив.

Кейт държеше телефона до ухото си и слушаше. После каза:

— Майната ти… Не ми обяснявай какви приказки не били прилични за жени. Майната ти!

Имах чувството, че не е Джак Кьоних.

Тя притисна мобифона към гърдите си.

— Или си много смел, или си глупав. Как можа да го направиш, без да се посъветваш с мен? Да не предпочиташ да си мъртъв, отколото женен? А?

— Извинявай, кой се обажда?

Тя ми подаде телефона.

— Халил иска да ти каже чао.

Спогледахме се — засрамени, струва ми се, от подозрението, че се е опитвал да ни убие Тед Наш, собственият ни сънародник. Трябваше да се откажа от тая работа.

— Най-добре да си смениш номера — казах аз, после вдигнах мобифона към ухото си. — Кори слуша.

— Ти си голям късметлия — каза Асад Халил.

— Господ ме пази.

— Най-вероятно. Рядко ми се случва да не улуча.

— Всички изживяваме кофти дни, Асад. Прибери се вкъщи и се поупражнявай.

— Възхищавам се на смелостта и чувството ти за хумор пред лицето на смъртта.

— Много ти благодаря. Виж, защо не вземеш да слезеш от онова дърво? После можеш да оставиш пушката на земята и да се приближиш с вдигнати ръце. Ще се погрижа властите да се отнесат справедливо с теб.

Той се засмя.

— Не съм на дърво. Пътувам си за вкъщи. Просто исках да се сбогувам с теб и да ти напомня, че ще се върна.

— С нетърпение очаквам пак да се срещнем.

— Майната ти.

— Религиозен човек не би трябвало да говори така.

— Майната ти.

— Не, ти върви на майната си, Асад. И изчукай оная камила, дето си я яхнал.

— Ще те убия. Ще убия и курвата, която е с теб, дори да ми трябва цял живот.

Очевидно пак го бях ядосал и за да насоча гнева му към по-градивни цели, му напомних:

— Не забравяй първо да си уредиш сметките с чичко Муамар. Освен това трябва да ти кажа, че баща ти е бил убит от човек на име Хабиб Надир. Познаваш ли го?

Не получих отговор. Не бях и очаквал. Връзката прекъсна и а подадох мобифона на Кейт.

— Двамата с Тед биха си допаднали.

Продължихме да седим зад скалата. Не бяхме съвсем сигурй че Асад си е плюл на петите и се спуска от планината, особено с последния разговор.

Слънцето започна да разсейва останалата мъгла. С Кейт се държахме за ръце и чакахме някой хеликоптер да ни забележи.

— Всичко това ни даде само бегла представа какво предстои — сякаш на себе си промълви тя.

Наистина. И Асад Халил, и следващият като него щяха да се върнат и ние щяхме да им отмъстим като изстреляме ракета по нечия къща. И така — до безкрай.

— Искаш ли да напуснеш тази работа? — попитах Кейт.

— Не. А ти?

— Само ако ти искаш.

— Харесва ми.

— Значи и на мен ми харесва.

— Харесвам Калифорния.

— Аз харесвам Ню Йорк.

— Ами Минесота?

— Това град ли е, или щат?

Накрая един от хеликоптерите ни видя и след като установи, че не сме побъркани арабски терористи, кацна и ни качи на борда.

57

Откараха ни до хеликоптерната площадка на окръжната болница в Санта Барбара, където получихме съседни стаи, макар и не с особено хубав изглед. Отбиха се да ни видят много от новите ни приятели от Вентура: Синди, Чък, Ким, Том, Скот, Еди, Роджър и Хуан. Всички ни казваха, че видът ни бил отличен. Мисля, че ако продължават да ме раняват веднъж годишно, докато стана на петдесет ще изглеждам страхотно.

Както можете да си представите, телефонът ми постоянно звънеше — Джак Кьоних, капитан Стайн, бившият ми партньор Дом Фанели, бившата ми жена Робин, семейството ми, приятели, бивши и настоящи колеги и така нататък. Всички бяха много загрижени за състоянието ми, разбира се, и винаги първо ме питаха как съм и търпеливо изслушваха отговора ми, че съм добре, преди да навлязат в важната част за последните събития.

Пациентите трябва да понасят много глупости, както си спомнях от предишния си престой в болница. Ето защо, в зависимост от това кой се обаждаше, имах пет стандартни реплики: на болкоуспокоителни съм и не мога да се съсредоточавам, време е да ме къпят връзката не е сигурна, имам термометър в гъза, психологът ми не иска да мисля за инцидента.

Явно за различните хора трябва да използващ съответната реплика. Да кажеш на Джак Кьоних например, че имаш термометър в гъза… е, поне ще си направил опит.