Читаем Играта на лъва полностью

— Въпросният самолет не мърда от края на пистата. Трябва веднага да отида там. — Седнах на предната дясна седалка, изпълнен с угризения, че съм излъгал Кейт.

Нали хората от отдел „Произшествия“ трябваше да доведат вашия човек тук — каза младият полицай.

Промяна в плана.

— Добре… — Той бавно потегли и в същото време се свърза с контролната кула, за да поиска разрешение да пресече пистите.

Забелязах, че някой тича край колата и по външността му прецених, че трябва да е Джим Линдли, агентът от ФБР.

— Стой! — извика той.

Ченгето от Транспортна полиция се подчини. Линдли се представи и ме попита:

— Кой сте вие?

— Кори…

— О… къде отивате?

— При самолета.

— Защо?

— Защо не?

— Кой ви позволи…

Внезапно до автомобила изникна Кейт.

— Всичко е наред, Джим — каза тя. — Просто ще идем да проверим. — И скочи на задната седалка.

— Да вървим — наредих на шофьора.

— Чакам разрешение да пресека… — започна хлапето.

По радиостанцията се разнесе глас.

— Кой иска разрешение да пресече пистите и защо?

Взех микрофона.

— Тук е… — Какъв бях аз? — Тук е ФБР. Трябва да идем при самолета. С кого разговарям?

— Тук е Ставрос, главен диспечер от контролната кула. Вижте, не може да пресечете…

— Случаят е спешен.

— Знам, че е спешен. Но защо трябва да пресичате…

— Благодаря ви — прекъснах го аз. Обърнах се към ченгето:

— Имаш разрешение за отлитане.

Младежът възрази:

— Той не…

— С включени светлини и сирена.

Полицаят сви рамене и колата потегли.

Онзи тип от контролната кула, Ставрос де, пак се опита да каже нещо, затова изключих звука.

Ти ме излъга — чак сега се обади Кейт.

— Извинявай.

Ченгето посочи с палец през рамо.

— Коя е тази?

— Кейт. Аз съм Джон. Ти кой си?

— Ал. Ал Симпсън. — Той излезе на тревата и се насочи на изток.

Автомобилът заподскача по неравния терен. — Най-добре да не минаваме по пистите.

— Ти си знаеш — съгласих се аз.

— За какъв спешен случай става дума?

— Съжалявам не мога да ти кажа. — Всъщност нямах представа. След минута вече виждахме силуета на големия боинг, очертан на хоризонта.

Симпсън зави, пресече пистата, после продължи по друг затревен участък, като избягваше всякакви знаци и светлини. По едно е каза:

— Наистина трябва да се свържа с контролната кула.

— Напротив няма нужда — успокоих го аз.

— Изискава го правилникът на Федералното управление на авиацията. Забранено е пресичането…

— Не мисли за това. Аз ще внимавам за самолети.

Симпсън пресече широката писта.

— Ако се опитваш да ме принудиш да те уволня, почти успя рече ми Кейт боингът це изглеждаше много далеч, но това беше оптична илюзия.

— Настъги газта казах на хлапето.

Патрулната кола се задруса още по-силно.

— Имаш ли някакви предположения, които би желал да споделиш с мен? попита ме тя.

— Не.

— Нямащ предположения или не искаш да ги споделиш?

— И двете.

— Защо отиващ там?

— Писна ми от Фостър и Наш.

— Струва ми се, че само се перчиш.

— Ще видим когато стигнем при самолета.

— Обичаш да хвъляш зара, а?

— Не, не обичам. Просто няма кой друг да го хвърли.

Симпсън ни слушаше, но нито изрази мнение, нито взе страна.

Продължхме в мълчание. Самолетът продължаваше да изглежда недостижим като пустинен мираж.

— Може би ще се опитам да те подкрепя — каза накрая Кейт.

— Благодоря партньоре. — Предполагам, че при федералните това за безусловна вярност.

Пак погледнах към боинга и този път определено не се бяхме приближили.

— Мисля, че се движи — отбелязах аз.

Симпсън се втренчи през прозореца.

— Да… но… май че го теглят.

— Защо ще го теглят?

— Ами… нали са изключили двигателите. По-лесно е да докарат влекач, отколкото пак да ги палят.

— Искаш да кажеш, че не става просто с едно завъртане на ключа, така ли?

Той се засмя.

Движехме се по-бързо от самолета и разстоянието започна да намалява.

— Защо не го теглят насам, към терминала? — попитах Симпсън.

— Ами… струва ми се, че се насочват към зоната за отвлечени самолети.

— Какво?

— Искам да кажа, към заградената зона. Все тая.

Погледнах Кейт и видях, че е загрижена.

Ченгето усили звука на радиостанцията и тримата се заслушахме. Чувахме предимно заповеди, съобщения за придвижване на автомобили, главно на непонятния жаргон на Транспортна полиция, но не и доклад за положението. Предполагах, че всички освен нас знаят какво става.

— Можеш ли да разбереш какво се е случило? — попитах Симпсън.

— Не… но не е отвличане. Мисля, че не е и механична повреда. Чух, че повечето коли на отдел „Произшествия“ се връщат в пожарната.

— Дали не е медицински проблем?

— Едва ли. Не викат линейки… — Той замълча, после възкликна:

— Леле мале!

— Какво?

Кейт се наведе напред.

— Симпсън? Какво става?

— Викат подвижна морга и патоанатом.

Което означаваше трупове.

— Настъпи газта — казах му аз.

<p>10</p>

Анди Макгил съблече костюма си, хвърли го на свободната седалка до една мъртва жена, избърса потта от тила си и отлепи мократа си тъмносиня полицейска риза от тялото си.

Радиостанцията изпращя и сержантът чу позивната си.

— Тук осемдесет и първи. Слушам.

Пак се обаждаше Пиърс и Макгил потръпна.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза