Читаем Играта на лъва полностью

— Анди — успокоително рече лейтенантът, — не искаме да те безпокоим, но трябва да сме сигурни, че не пропускаме възможност да медицинска помощ на пътниците. Макгил погледна към предния прозорец през отворената врата на пилотската кабина. До входа на заградената зона оставаха само трийсетина метра. Сорентино беше още по-близо до портала.

— Анди?

— Вижте, лично проверих стотина пасажери и в трите класи.

Всички са студени. Всъщност в момента съм на горната палуба и започва да смърди.

— Добре… просто питах. — Лейтенант Пиърс продължи: — Намираш се в заградената зона и вече ви виждам.

— Прието. Нещо друго?

— Не. Край.

Макгил закачи радиостанцията на колана си.

После отправи очи към мъжа с белезниците и придружителите му и се приближи до двамата на предпоследната седалка.

Тъй като първо бе ченге, а чак после пожарникар, Анди реши, че трябва да прибере оръжията им, за да не изчезнат някъде. Той разбори сакото на агента. В кобура нямаше пистолет.

— Какво значи това, по дяволите?…

Отиде при агента на последния ред. Неговият кобур също беше празен. Странно. Още един проблем.

Измъчваше го жажда и той се запъти към задното отделение на стюардите. Знаеше, че не трябва да пипа нищо, но гърлото му бе пресъхнало. Опита се да не обръща внимание на момичето на пода и си извади кутия сода от шкафа. След около половин секунда борба със съвестта си Анди отвори кутията и отпи. Реши, че се нуждае от нещо по-силно, и развъртя капачката на шишенце скоч. Пресуши на една глътка, разреди алкохола със сода и хвърли кутията и бутилката в кошчето. Оригна се и се почувства по-добре.

Самолетът забави ход. Когато спреше, отсеците щяха да се напълнят с хора. Трябваше да ее изпикае преди да се е появил някой.

Той отиде до тоалетната и натисна бравата. Заключено. Малкият червен надпис показваше, че е заето. Макгил се обърка. Беше проверил вратата и тогава тя бе отключена. Отново опита и този път я отвори.

В тоалетната стоеше висок тъмнокож мъж, облечен в гащеризон с емблемата на „Трансконтинентал“.

Анди онемя за миг.

— Как… — накрая промълви той.

Непознатият впи в него дълбоките си черни очи и повдигна дясната си ръка, около която бе увито одеяло.

— Кой си ти, по дяволите?

— Аз съм Асад Халил.

Макгил едва чу приглушения пукот на изстрела и не усети 40 — калибровия куршум, който прониза челото му.

— А ти си мъртъв — каза Халил.

Тони Сорентино влезе през портала на заградената зона и се огледа. На високи стълбове в подковообразното пространство бяха монтирани мощни прожектори. Като се изключеше бетонната настилка, мястото напомняше на бейзболен стадион.

Не беше идвал тук от няколко години. Оградата бе висока три и половина метра и на всеки десет метра имаше вишки с бронирани стъкла и амбразури, макар че доколкото виждаше, вътре нямаше хора.

Погледна към страничните огледала, за да се увери, че шофьорът на влекача не е изпаднал в паника и не е спрял на входа. Оградата от двете страни на портата беше достатъчно ниска, за да позволи на крилете на всеки пътнически самолет да минат над нея, но шофьорите не винаги го забелязваха.

Влекачът продължаваше да го следва.

Почти всички вече бяха тук и ги чакаха. Тони забеляза подвижния команден пост — огромен бус, претъпкан с радиостанции, телефони и шефове. Разполагаха с пряка връзка с половината свят и вече сигурно се бяха обадили на НЙПУ, ФБР, Федералното управление на авиацията, навярно дори на Бреговата охрана, която понякога помагаше с хеликоптери. Както и на митницата и паспортния контрол. В днешната операция имаше само две разлики: първо, всичко щеше да се свърши тук, а не на терминала, и второ, нямаше да разпитват пътниците.

Сорентино намали скоростта. Още няколко метра и щяха да са в средата на заградената зона.

Забеляза също подвижната морга и един по-голям хладилен камион до нея, заобиколен от много хора в бяло. От двете страни на участъка имаше подвижни стълби, общо шест. До тях бяха неговите колеги, ченгетата от Транспортна полиция и отдел „Произшествия“, готови да се качат на борда и да се заемат с отвратителната задача да изнесат труповете.

Освен това имаше много коли на „Трансконтинентал“ — камиони, конвейери, багажни мотокари. Наоколо стояха двайсетина работници на компанията в сини гащеризони. Тези момчета обикновено трябваше да си плюят на ръцете, иначе надзирателите им щяха да им скъсат задниците. Ала никой нямаше да бърза с разтоварването на този боинг.

Тони видя също подвижен рентген на Транспортна полиция, с който щяха да проверят багажа, и четири обслужващи коли, които не бяха тук, за да доставят храна за самолета. Кабините им хидравлично се издигаха до равнището на вратите и бяха най-подходящи за изнасяне на труповете.

Всички бяха тук, всички, които обикновено бяха на терминала. Освен хората, които чакаха самолета на портала. Бедните, каза си Сорентино. Представителите на „Трансконтинентал“ скоро щяха да им съобщят новината.

Опита се да си представи каква работа очаква компанията. Трябваше да следят в коя морга са телата, да предадат багажа и личните вещи на семействата. „Божичко!“

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза