Читаем Играта на лъва полностью

И после, след няколко дни или седмици, когато откриеха какъв е проблемът, боингът щеше да продължи да носи пари на фирмата. Той се зачуди дали роднините на пътниците ще получават билети с отстъпка.

Пред камиона застана ченге от Транспортна полиция и му даде знак да продължи още малко напред. Накрая вдигна ръце и Сорентино спря. Погледна в страничните огледала, за да провери дали онзи идиот във влекача също е спрял, и изключи въртящия се светлинен сигнал. Дълбоко си пое дъх, после скри лицето си в шепи и усети, че по бузите му се стичат сълзи, което го изненада, защото не знаеше, че плаче.

<p>11</p>

Тримата с Кейт и Симпсън не разговаряхме, просто слушахме радиостанцията. Ченгето превключи на друга честота, свърза се с една от колите на отдел „Произшествия“ и след като се представи, попита:

— Какъв е проблемът с боинга на „Трансконтинентал“?

— Изглежда, токсични изпарения — отговори му нечий глас.

— Не пожар. Всички са мъртви.

В патрулния автомобил се възцари мълчание.

— Чухте ли ме? — попитаха отсреща.

Хлапето се прокашля и отвърна:

— Чух. Всички са мъртви. Край.

— Боже мой… — промълви Кейт. — Възможно ли е?

Е, какво повече можех да кажа? Нищо. Така и направих.

Симпсън зави по пътя, който водеше към заградената зона. Вече не бързахме и той намали скоростта на двайсет и пет километра в час. Не възразих.

Гледката пред нас бе почти сюрреалистична — огромният самолет се извисяваше край странната наглед стоманена стена с широк портал.

Боингът влезе през входа и крилете минаха над стената.

След минута стигнахме там, но пред нас имаше други автомобили и камиони, които го последваха и предизвикаха малко улично задръстване.

— Ще се видим вътре — казах на Симпсън, изскочих навън и се втурнах напред. Чух зад мен да се затръшва врата и стъпките на Кейт ме последваха.

Не знаех защо тичам, но нещо в главата ми казваше: „Бягай!“. Наранената тъкан с форма на молив в белите ми дробове започна да ме наболява.

Като заобиколихме всевъзможни препятствия, двамата с Кейт скоро се озовахме в заградената зона, пълна с коли, хора и един, „Боинг“ 747. Приличаше на епизод от „Срещи от третия вид“. Или може би от „Досиетата Х“.

Тичането привлича вниманието, така че ни спря униформено ченге от Транспортна полиция, към което се присъедини и неговият сержант.

— Закъде бързате? — попита сержантът.

Опитах се да отвърна: „ФБР“, но от болния ми бял дроб се разнесе само немощно свистене.

Кейт показа служебната си карта и без да се задъхва, отговори:

— ФБР. На борда на самолета пътува задържан с двама наши придружители.

Извадих собствената си карта и я пъхнах във външния джоб на гърдите си.

— Е, вече няма нищо спешно — рече сержантът. — Всички са мъртви.

Трябва да се качим на борда — каза Кейт, — за да се погрижим за… за труповете.

— Имаме хора за тази работа, госпожице.

— Сержант, нашите придружители носят оръжие и важни документи.

— Един момент. — Той протегна ръка и полицаят му подаде радиостанция. Сержантът повика някого и зачака.

Изкушавах се да си придам важност, но се отказах.

— Самолетът се приземи без радиовръзка… — започна той.

— Известно ни е — прекъснах го аз.

Погледнах боинга, който беше спрял в средата на заградената зона. Към вратите бяха доближени подвижни стълби и скоро на борда щяха да се качат хора.

Сержантът така и не получи отговор и накрая ни каза:

— Виждате ли онзи подвижен команден пост ей там? Идете да говорите с някого там. Те имат пряка връзка с ФБР и началството.

Двамата побързахме да се запътим към буса преди да си е променил решението.

Все още дишах тежко и Кейт ме попита:

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

Хвърлихме поглед през рамо и видяхме, че сержантът от Транспортна полиция е зает с нещо друго. Завихме и се насочихме към самолета.

По една от стълбите вече се качваха хора от отдел „Произшествия“, следвани от мъже и жени в бяло, неколцина в сини гащеризони и някакъв тип в костюм.

Един джентълмен никога не се качва по стълба след дама с къса поличка, но аз опитах и дадох знак на Кейт да мине първа.

— След теб — отвърна тя.

Влязохме в боинга. Светеха само аварийните лампи, навярно захранвани от акумулаторите. Оскъдните лъчи на късното следобедно слънце се процеждаха през левите илюминатори. Но и така се виждаше, че отсекът е три четвърти пълен и че никой на седалките не помръдва.

Онези, които се бяха качили на борда преди нас, стояха като вцепенени.

Мъжът в костюма погледна към нас с Кейт и видях, че на джоба му е закачена служебна карта на „Трансконтинентал“ със снимка.

— Това е ужасно… — каза той. — О, Господи…

Стори ми се, че ще заплаче, но успя да се овладее.

— Аз съм Джо Хърли… началник-отдел „Багажи“ на „Трансконтинентал“ …

— ФБР — отвърнах аз. — Виж, Джо, свали хората си от самолета.

Възможно е да е извършено престъпление.

Очите му се разшириха.

В този момент наистина не вярвах, че има такова нещо, но се съмнявах в тая история с токсичните изпарения. Най-добрият начин да овладееш положението е да кажеш на някого, че се намира на местопрестъпление.

Едно от ченгетата от Транспортна полиция се приближи към нас.

— Престъпление ли?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза