Читаем Играта на лъва полностью

Виждах, че е разстроена. Горната й устна трепереше. Отново набрах номера на Фостър.

— Пистолетите и резервните пълнители на Фил и Питър липсват — осведомих го аз. — Да. Но документите им са тук. Освен това човекът от отдел „Произшествия“, който пръв се е качил на борда, е прострелян в челото. Точно така. Оръжието на убийството навярно е един от изчезналите глокове. — Набързо му разказах откритията ни. — Смятай престъпника за въоръжен и много опасен. — После затворих.

Започваше да става топло и се носеше слаба неприятна миризма. Някои от труповете отделяха газове.

Кейт се върна при мъжа с белезниците и докосна лицето и шията му.

— Определено е по-топъл. Умрял е само преди около час, ако не и по-малко.

Опитвах се да подредя мозайката, но някои парчета от нея бяха пръснати из самолета, а други бяха чак в Либия.

— Тогава как е умрял? — попита Кейт, после разтвори сакото му, но кървави петна нямаше. Тя го наведе напред, за да потърси рани на гърба му. До този момент удобно отпусната назад, главата му неестествено се наклони настрани. Кейт я завъртя и каза:

— Вратът му е счупен.

По спиралното стълбище се качиха две ченгета от отдел „Произшествия“.

— Кои сте вие? — попита единият.

— ФБР — отвърна Кейт.

Дадох му знак да се приближи.

— Този човек тук и онзи зад него са федерални агенти — казах, а мъжът с белезниците е техен арестант. Разбирате ли?

Той кимна.

— В лабораторията на ФБР ще имат нужда от снимки и всичко останало, така че трябва да оставим всичко както си е.

— Къде е Макгил? — попита ченгето и ме погледна. — Изгубихме радиовръзка. Да сте виждали тук някой от нашите?

— Не — излъгах го. — Само мъртъвци. Може да е долу. Добре, да излизаме оттук.

Двамата с Кейт взехме куфарчетата и всички се запътихме към стълбището.

— Възможно ли е самолетът да се е приземил сам? На автопилот? — попитах едното от ченгетата.

— Да… възможно е… но… божичко, наистина ли смятате, че всички са мъртви?… Да… прекъсването на връзката…

Двамата полицаи заговориха като картечници. Чух думите „радиовръзка“, „реактивни струи“, „токсични изпарения“, „саудитска история“ и името Анди. Предположих, че става дума за Макгил.

Когато слязохме в коридора на долната палуба, се обърнах към един от полицаите:

— Моля, застанете тук и не пускайте никой да се качва горе, докато не пристигнат от лабораторията на ФБР.

— Ясно.

Завесите на първа и втора класа бяха дръпнати. Вътре нямаше никого, но хората продължаваха да се трупат на стълбите край вратите.

Под краката си усещах и чувах тропот — работниците опразваха товарното отделение.

— Престанете да разтоварвате багажа и накарайте всички да на пуснат самолета — казах на едно ченге от Транспортна полиция.

Влязохме в първа класа. Седалките бяха двайсет, повечето свободни. Набързо претърсихме отделението. Макар че исках да свършим и да слезем от боинга, ние бяхме единствените федерални агенти на местопрестъплението — единствените живи федерални агенти — и трябваше да съберем колкото се може повече информация. Докато оглеждах наоколо, Кейт каза:

Мисля, че Халил е обгазил целия самолет.

Така изглежда.

И е имал съучастник. Нали някой трябва да е донесъл онези две кислородни бутилки.

— Едната с кислород, другата не.

— Да, ясно. — Тя ме погледна. — Не мога да повярвам, че Фил и Питър са мъртви… и че Халил… че сме го изпуснали.

Хрумна ми, че има стотици по-лесни начини за проникване в страната. Но този тип — Асад Халил — беше избрал най-невероятния, който можех да си представя. Наистина бе скапаняк. И беше на свобода в Америка. Лъв в града. Дори не ми се мислеше какво ще направи.

— Точно под носа ни — каза Кейт. — Убил е над триста души още преди да е кацнал.

Излязохме от първа класа.

— Между другото, каква е тази саудитска история? — попитах полицая, когото бях помолил да пази стълбището.

Той ни обясни и накрая прибави:

— Това е нещо друго. Нов случай.

Двамата с Кейт се отдръпнахме настрани.

— Какво ще кажеш да го наречем историята на „Дракула“? — предложих аз.

— Моля?

— Нали знаеш, граф Дракула лежи в ковчег на кораб, който пътува от Трансилвания за Англия. Съучастникът му отваря ковчега, Дракула се измъква и изпива кръвта на всички на борда. Корабът акостира на пристанището сам и графът слиза на брега, за да продължи да сее ужас. — Ако бях добър католик, щях да се прекръстя.

Кейт ме погледна. Сигурно се чудеше дали не съм се побъркал, или съм в шок. Определено съм си чалнат и трябва да призная, че наистина бях в шок. Искам да кажа, че вече бях виждал какво ли не, но малцина на земята са се сблъсквали с такова нещо, освен навярно по време на война. Всъщност това си беше война.

Обърнах се към отделението на втора класа и видях, че санитарите са успели да се качат в самолета. Вървяха по пътеките, установяваха смъртта на пътниците и закачваха на всеки труп табелка с номера на мястото. По-късно щяха да ги приберат в чували.

Отидох до дясната врата, за да подишам малко чист въздух. Имах чувството, че пропускаме нещо — нещо изключително важно.

— Не трябва ли пак да претърсим горната палуба? — попитах Кейт.

Тя се замисли, после каза:

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза