Читаем Играта на лъва полностью

— Струва ми се, че вече направихме каквото можахме. Отделението за стюардите, пилотската кабина, багажното отделение… От лабораторията няма да останат доволни, ако обърнем местопрестъплението с главата надолу.

— Да… — Въпреки това забравяхме нещо… Замислих се за служебните карти, портфейлите и паспортите, които Халил не бе взел, и макар да го бях обяснил на Кейт, започнах да се чудя защо все пак ги е оставил. Ако се приемеше, че всичките му действия имат някаква цел, какво искаше да постигне, като постъпваше тъкмо обратно на очакванията ни?

Претършувах мозъка си, но не открих нищо.

Кейт ровеше в едно от дипломатическите куфарчета.

— Като че ли и тук не липсва нищо — каза тя, — дори досието на Халил и инструкциите на Зак Уебър…

— Чакай малко.

— Какво има?

Започвах да загрявам.

— Той се опитва да ни накара да си мислим, че е свършил с нас.

Край на акцията. Иска да решим, че се е запътил към терминала за заминаващи. Че ще излети за някъде и не желае да открият тези неща у него, ако го претърсят.

— Не те разбирам. Страната ли напуска?

— Иска ние да си помислим така.

— Добре… значи остава тук. Сигурно вече е далеч от летището.

— Щом не е взел документите, значи иска да е чист. Тогава защо са му пистолетите? Няма да влезе в терминала с тях, а ако е избягал от летището, винаги може да си намери оръжие. Тогава… за какво са му два пистолета на летището?

— Готвел се е да си проправи път с оръжие — отвърна Кейт. — И е останал с бронираната жилетка. Какво ще кажеш?

Ами… — Внезапно си спомних за либиеца, който се бе предал през февруари, и ми хрумна абсолютно невероятна мисъл. — Мамка му… — Втурнах се нагоре по спиралното стълбище, като прескачах п три стъпала наведнъж, влетях в бизнес-класата и отидох при Филндри. Повдигнах дясната му ръка, която беше пъхната между бедрото и страничната облегалка между двете седалки. Палецът бе отрязан с остър инструмент. — По дяволите!

Проверих дясната ръка на Питър Горман и открих същото.

— О, не! — възкликна Кейт.

Двамата бързо се спуснахме на долната палуба, излязохме през вратата и разблъскахме хората на подвижната стълба. Намерихме колата на Транспортна полиция, с която бяхме дошли. Аз скочих отпред, Кейт се вмъкна на задната седалка. Казах на Симпсън:

— Включи светлините и сирената. Тръгвай.

Извадих от джоба си клетъчния телефон, набрах номера на „Конквистадор“ и след малко съобщих на Кейт:

— „Конквистадор“ не отговаря.

— О, Господи!

Симпсън подкара към портала, като маневрираше сред десетките паркирали автомобили, но на изхода ни спряха ченгета от Транспортна полиция, които ни информираха, че районът е блокиран.

— Зная, аз наредих да го блокират — отвърнах. Това не им направи никакво впечатление.

Кейт уреди въпроса, като им показа служебната си карта от ФБР, използва малко логика, малко увещания, малко заплахи и малко здрав разум. Помогна и Симпсън. Аз си държах устата затворена. Накрая ни пуснаха.

Бързо казах на Ал:

— Добре, слушай сега. Трябва да стигнем до западния край на летището, където са всички служебни сгради. По най-прекия и най-бърз път.

— Хм, околовръстното…

— Не. По най-бързия и най-прекия. През пистите. Давай.

Той се поколеба.

— Не мога да пресичам пистите, освен ако не получа разрешение от кулата. Ставрос е бесен…

— Случаят е десет-тринайсет. — „Което означаваше ченге в беда“.

Симпсън веднага настъпи газта.

— Какво е десет-тринайсет? — попита Кейт.

— Почивка за кафе.

След като се отдалечихме от спрелите автомобили, казах на хлапето:

— А сега се направи на самолет и набери скорост за излитане.

Той натисна педала докрай и големият шевролет „Каприс“ се понесе по гладката писта. Симпсън взе радиостанцията и обясни на кулата какво прави. Диспечерът още малко и щеше да получи инфаркт.

Междувременно аз извадих клетъчния телефон и пак набрах „Конквистадор“, но пак не получих отговор.

— Мамка му! — Свързах се с Фостър. — Джордж, опитвам се да обадя на Ник… Да… Добре, отивам. Ако стигнеш пръв, внимавай, че Халил се е насочил натам. Точно това казах. Взел е палците на Фил и Питър… Да. Правилно ме чу. Прибрах мобифона в джоба си и казах на Кейт:

— И Джордж не е успял да се свърже.

— Господи! — промълви тя. — Надявам се да не сме закъснели.

Колата летеше със сто и шейсет километра в час.

В далечината видях старата сграда, в която се намираше клуб „Конквистадор“. Искаше ми се да кажа на Симпсън, че вече няма нужда да бърза, но не можех да го направя. Вече се движехме със сто седемдесет и пет. Предните колела започнаха да играят, но той като че ли не забелязваше. Ал погледна към мен и аз му казах:

— Внимавай в пътя.

— В пистата.

— Няма значение. Виждаш ли оная продълговата стъклена сграда? Намали скоростта, намери сервизен път и се насочи към нея.

— Ясно.

Когато пистата свърши, пред нас се появи телена ограда. Порталът се намираше на стотина метра от мястото, което ме интересуваше. Симпсън неочаквано зави и колата за няколко секунди се изправи на две колела, после тежко тупна на земята и подскочи.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза