Читаем Играта на лъва полностью

Пътуваха за Либия, за да изсипят смърт и опустошение върху скапаната страна на Муамар Кадафи заради извършения преди две седмици либийски терористичен акт в една западноберлинска дискотека, често посещавана от американски военни. Офицерът, който им бе разяснил задачата, подробно им бе обяснил защо рискуват живота си в тази опасна акция. Без много увъртания той им каза, че либийската бомба в дискотека „Ла Бел“, убила един американец и ранила десетки други, била само последното от цяла поредица открито агресивни действия, на които трябвало да отговорят с решителна проява на сила. „Ето защо — заключи той, — вие ще скъсате задниците на либийците.“

Звучеше добре, но не всички съюзници на Америка бяха съгласни. Атакуващите самолети бяха принудени да изминат дългия път до Либия от Англия, защото французите и испанците бяха отказали да им дадат разрешение да пресекат тяхното въздушно пространство. Това вбесяваше Уигинс, но на Садъруейт, изглежда, не му пукаше. Чип знаеше, че пилотът му си няма и представа от геополитика. Самолетите бяха неговият живот. Уигинс си каза, че ако му наредят да бомбардира Париж, Бил ще се подчини, без изобщо да се замисля защо атакува съюзник от НАТО. Най-страшното беше, че щеше да стори същото и с Вашингтон.

— Бил — попита го той, — чу ли слуха, че един от нашите самолети щял да пусне бомба в задния двор на френското посолство в Триполи?

Садъруейт не отговори.

— Освен това ми казаха — продължи Уигинс, — че един от нас щял да бомбардира резиденцията на Кадафи в Ал Азизия. Тази нощ щял да спи там.

Отново не получи отговор. Накрая Уигинс се ядоса.

— Бил, буден ли си?

— Чип — отвърна Садъруейт, — колкото по-малко знаем, толкова по-щастливо ще прекараме остатъка от живота си.

Чип Уигинс замълча. Харесваше Бил Садъруейт, харесваше му, че пилотът е със същия чин като него и че не може да му нареди да си затваря устата. Но във въздуха Садъруейт се държеше като студено и затворено копеле. На земята бе друг човек. Всъщност, когато пийнеха по няколко чаши, изглеждаше почти нормален.

Навярно беше нервен, нещо съвсем естествено. В края на краищата, според думите на офицера от щаба, това щеше да е най-дългата въздушна операция. Операция „Каньонът Ел Дорадо“. Тя щеше да влезе в историята, макар че Уигинс все още не го знаеше. Някъде около тях имаше още шестдесет самолета и тяхната част, 48-мо тактическо ято, се състоеше от двадесет и четири F-111B1. Под и зад тях летяха огромните КС — 10, които ги зареждаха с гориво, и по-малките КС — 135, които на свой ред зареждаха КС — 10. По време на четири хиляди и осемстотин километровия полет до Либия щяха да пълнят резервоарите на три пъти. Пътят от Англия до либийското крайбрежие щеше да продължи шест часа, до Триполи — още половин час. Щяха да останат над града десет безкрайни минути. И после у дома. Не всички, но повечето.

— История — рече Уигинс. — Летим към историята.

Садъруейт не отговори.

— Днес е ден за плащане на подоходния данък — информира го Чип. — Ти плати ли го?

— Не. Поисках отсрочка.

— Данъчната служба взима закъснелите на мушка.

Бил изсумтя.

— Ако ти направят ревизия — продължи Чип, — хвърли напалм върху сградата им. Друг път няма да посмеят да се заяждат с Бил Садъруейт. — И се засмя.

Пилотът гледаше таблото.

След като не успя да го въвлече в разговор, Уигинс потъна в мислите си. Операцията щеше да подложи на изпитание екипажите и техниката. Не бяха подготвени за такава задача. Но дотук всичко вървеше според плана. Изтребителите се представяха възхитително. Той погледна настрани през купола. Подвижното крило бе отворено под тридесет и пет градуса. По-късно хидравлично щяха да свият крилете за атака и това щеше да отбележи началото на действителната бойна фаза на операцията. Чип все още не можеше да повярва, че ще участва в истинска битка.

Този момент щеше да е кулминацията на цялата им подготовка. Нито той, нито Садъруейт бяха участвали във Виетнамската война и сега летяха към непозната вражеска територия срещу противник, възможностите на чиято противовъздушна защита не бяха известни. Щабният офицер им беше казал, че обикновено не действала след полунощ, но Уигинс не вярваше, че либийците са толкова глупави. Бе убеден, че либийските радари ще засекат самолетите им, либийските военновъздушни сили ще ги пресрещнат и противовъздушната защита ще изстреля по тях ракети земя-въздух.

— Марк Аврелий.

— Какво?

Единственият римски паметник, който все още е останал в Триполи. Арката на Марк Аврелий. Втори век след Христа.

Садъруейт сподави прозявката си.

— Ако някой случайно я улучи, здравата ще загази. Тя е определена от ООН като обект от световното културно наследство. Слуща ли внимателно на брифинга?

— Чип, защо не вземеш да дъвчеш дъвка или нещо подобно?

— Започваме атаката точно на запад от арката. Надявам се, че ще успея да я видя. Тези неща ме интересуват.

Бил затвори очи и нетърпеливо въздъхна.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза