Играта на лъва

Чип Уигинс се върна към мислите си за битката. Знаеше, че в операцията участват неколцина ветерани от Виетнам, но повечето от пилотите не бяха воювали. Освен това ги наблюдаваха със затаен дъх всички, от президента до най-низшия държавен служител. След Виетнам, неуспешната спасителна акция на Картър в Иран и цяло десетилетие военни провали Америка се нуждаеше от голяма победа.

Светлините в Пентагона и Белия дом бяха включени. Хората вътре нервно крачеха назад-напред и се молеха. Чип Уигинс нямаше намерение да ги провали. Надяваше се, че и те няма да го провалят. Бяха му казали, че акцията може да бъде прекратена във всеки момент и се боеше, че по радиостанцията могат да се разнесат кодовите думи „Зелени поля“. Като в „Родните зелени поля“5.

Но в същото време му се искаше да им наредят да се върнат. Чудеше се какво ще му направят в Либия, ако се наложи да катапултира. Защо ли си мислеше такива неща? Той погледна Садъруейт, който вписваше нещо в бордовия дневник. Бил отново се прозя.

— Уморен ли си? — попита Уигинс.

— Не.

— Страх ли те е?

— Не още.

— Гладен ли си?

— Млъкни, Чип.

— Жаден ли си?

— Защо не поспиш? — попита Садъруейт. — Или по-добре ти пилотирай, а аз ще поспя.

Уигинс знаеше, че това е не особено финият начин на Садъруейт да му напомни, че е оръжейник, а не пилот.

Отново потънаха в мълчание. Чип наистина се замисли дали да не подремне, но не искаше да даде на Бил възможност да разкаже на всички в Лейкънхийт, че е проспал целия път до Либия. След около половин час той погледна към навигационната карта и пулта. Освен оръжейник Уигинс бе и навигатор.

— В девет часа ще минем над нос Сао Висенте.

— Добре.

— Там принц Енрике Навигатора6 създал първия център по морска навигация в света. Поради което получил и името си.

— Енрике ли?

— Не, Навигатора.

— Ясно.

— Португалците са били невероятни мореплаватели.

— Задължително ли е да го зная?

— Естествено.

— Просто ми кажи, когато трябва да променим посоката.

— След седем минути.

— Добре. Следи часовника.

Техният F-111 летеше на определеното си място в бойното формирование, но тъй като радиовръзките бяха забранени, всички самолети поддържаха позиция с помощта на радарите си. Не винаги виждаха другите три изтребителя от формированието — с кодово име „Елтън 38“, „Прошка 22“ и „Прошка 61“ — но можеха да ги наблюдават на радара и да различават водача си Тери Уейклиф с Прошка 22. И все пак Уигинс трябваше да знае кога да гледа към екрана, за да вижда какво прави водещият самолет.

— Обичам трудните акции, Бил. Надявам се, че и ти ги обичаш.

— Ти правиш тази още по-трудна, Чип.

Уигинс се засмя.

Четирите F-111 едновременно завиха, заобиколиха нос Сао Висенте и се насочиха на югоизток към Гибралтар.

Един час по-късно вече се приближаваха към Скалата, която остана от лявата им страна.

— Гибралтар е бил един от древните Херкулесови стълбове — информира пилота си Уигинс. — Другият е планината Хачо на африканския бряг. Това са западните граници на средиземноморските цивилизации.

Как сме с горивото?

Чип му съобщи данните на горивните индикатори и отбеляза:

Ще ни стигне за още около два часа.

Садъруейт погледна часовника на таблото си.

Ще заредим след четирийсет и пет минути.

— Надявам се — отвърна Уигинс и си помисли: „Ако КС — 10 по някаква случайност не ни пресрещне, ще имаме гориво колкото да стигнем до Сицилия. Така няма да можем да участваме в операцията.“ Нямаше да са много далеч от сушата и ако се наложеше, можеха да хвърлят бомбите си в морето, да кацнат на някое летище във Франция или Испания и да обяснят, че са били на учебен полет и горивото им е свършило. Както бе казал щабният офицер — „Не споменавайте думата «Либия» в разговорите си“. Това беше предизвикало страхотен смях.

Трийсет минути по-късно от зареждащите самолети все още нямаше и следа.

— Къде е нашата летяща бензиностанция, по дяволите? — попита Чип.

Садъруейт четеше заповедта за операцията и не отговори.

Уигинс продължи да слуша за кодовия сигнал по радиостанцията, с който КС — 10 щяха да съобщят за приближаването си. След цялото това време във въздуха не искаше да кацне на Сицилия.

Продължиха да летят в мълчание. В кабината бръмчаха електронни уреди и корпусът вибрираше от двата турбореактивни двигателя „Прат Уитни“, които носеха изтребителя в черната нощ.

Накрая по радиостанцията се чу поредица от прещраквания. След още десет минути Уигинс видя самолета на радарния си екран и съобщи на Садъруейт.

Пилотът намали скоростта и напусна формированието. Точно с това според Чип Бил си печелеше заплатата.

След малко гигантският КС — 10 закри небето над тях. Садъруейт имаше пряка връзка с него по канал, който можеше да се използва за близки предавания.

— КС — 10, тук Карма петдесет и седем. Виждам те.

— Прието, Карма петдесет и седем. Идвам.

— Прието!

Операторът на зареждащия самолет внимателно насочи маркуча към резервоара на изтребителя, който се намираше точно зад кабината. След няколко минути окачването завърши и горивото потече към F-111.