Играта на лъва

— Навярно — излъга Асад и сведе очи към ръката й, после видя кръвта по пениса си. Трябваше да се сети и да вземе вода за миене.

— Ще приказваш ли с баща ми? — каза Бахира.

— Да — отвърна Халил, но не знаеше дали ще го направи. Щеше да е чудесно да се ожени за Бахира Надир, дъщерята на капитан Хабиб Надир, ала можеше да е опасно да поиска разрешение от него.

Зачуди се дали стариците ще я прегледат и ще открият, че е изгубила девствеността си. — Дали щеше да забременее? Измъчваха го много въпроси, не на последно място от които дали ще бъде наказан за този грях.

— Трябва да тръгваме — рече той.

Ала Бахира остана неподвижна.

Продължиха да седят. Халил започваше да става неспокоен. Тя понечи да каже нещо, но Асад я прекъсна:

— Тихо. — Имаше чувството, че става нещо, за което трябва да знае.

Веднъж майка му бе казала, че подобно на лъва, той е надарен с шесто чувство. Отначало смяташе, че всеки е способен да усеща опасността или да разбере, че врагът е наблизо, без да вижда или чува нещо. Но постепенно откри, че притежава уникална дарба. Сега съзнаваше, че онова, което бе изпитвал през цялата вечер, няма нищо общо с Бахира или военната полиция, ала все още нямаше представа какво е. Знаеше само, че става нещо лошо.

Чип Уигинс се опитваше да не обръща внимание на трасиращите снаряди, които прелитаха покрай купола. Нямаше никакъв опит с такива ситуации. Всичко му се струваше толкова недействително, можеше да го възприеме като смъртна опасност. Той се съсредоточи върху екраните на пулта пред себе си и се прокашля.

— Две минути до целта.

— Прието.

Садъруейт знаеше, че трябва да увеличи скоростта, но щеше да остави много дълга, ясно забележима димна следа, която щеше да привлече всички оръдия към него. Не бяха очаквали толкова силов отпор.

— Увеличи скоростта, Бил — каза Уигинс.

Садъруейт се поколеба. Ако не го направеше, изтребителят, който се движеше само на трийсет секунди след него, скоро щеше да се блъсне в тях.

— Бил.

— Добре. — Той увеличи скоростта и самолетът се стрелна напред.

Садъруейт изтегли руля назад и носът се издигна нагоре. Пилотът погледна за миг над таблото и видя многобройни снаряди от лявата им страна. — Тези задници не знаят да стрелят.

Уигинс не беше толкова сигурен.

— Трийсет секунди до пускането на бомбите — съобщи той.

Бахира стисна ръката на любимия си.

— Какво има, Асад?

— Мълчи. — Той напрегнато се заслуша и му се стори, че чува далечни викове. Наблизо изрева автомобилен двигател. Момчето припряно взе дрехите си, нахлузи туниката си, изправи се и надникна над парапета. Плъзна поглед по лагера, после нещо на хоризонта привлече вниманието му и Халил насочи очи на североизток към Триполи.

Бахира застана до него, притиснала робата към гърдите си.

— Какво има? — настойчиво повтори тя.

— Не зная. Мълчи! — Ставаше нещо ужасно, но все още не можеше да го види, макар че вече ясно го чувстваше. Той се взря в нощта. Бахира също надзърна навън.

— Стражите ли са?

— Не. Нещо… там… — После ги видя. Огнени следи в нощното небе над Средиземно море.

Тя също ги забеляза.

— Какво е това?

— Ракети. — „В името на аллах, милостивия…“ — Ракети и зенитни оръдия.

Бахира стисна ръката му.

— Асад. Какво става?

— Вражеска атака.

— Не! Не! — Тя приклекна и започна да събира дрехите си. — Трябва да се скрием в бомбоубежището.

— Да. — Халил си обу панталона и обувките, като изобщо забрави за гащетата си.

Внезапно пронизителна сирена разцепи нощта. Разнесоха се викове и от съседните къщи наизскачаха мъже. Улиците се изпълниха с шум.

Бахира се затича към стълбището, но Халил я настигна и я хвана.

— Стой! Не бива да те видят да излизаш от тази сграда. Трябва да изчакаме другите.

Тя го погледна, довери се на преценката му и кимна. Асад се върна до парапета и погледна към града.

— В името на аллах… — В Триполи изригваха пламъци и той вече чуваше и усещаше далечните взривове като тътен на пустинни гръмотевици.

После вниманието му привлече нещо друго и той видя към него да се носи тъмен силует, осветен от пожарите в столицата. Зад мъглявите очертания бълваше огромен червено-бял пламък — изгорели газове на реактивен самолет, който летеше право към лагера. Той се вцепени от ужас и дори не успя да извика.

Садъруейт отново откъсна очи от електронните дисплеи и за миг погледна навън. В мрака пред самолета разпозна Ал Азизия, която стотици пъти бе виждал на сателитни снимки.

— Готовност — каза Уигинс.

Бил върна вниманието си към екраните и се съсредоточи. След няколко секунди щяха да хвърлят бомбите. Чип започна да брои:

— Три, две, едно!

Садъруейт усети, че самолетът олеква, и започна маневри с висока скорост, за да напусне района.

Уигинс насочваше деветстотинкилограмовите лазерни бомби към определените цели.

— Търсене… — измърмори той, — добър образ… ето го… насочвам — попадение! Едно, две, три, четири. Красота.

Не можеха да чуят избухването на бомбите в лагера Ал Азизия но и двамата си представиха грохота и блясъка от експлозиите.

— Чао, господин арабино — каза Чип.