Играта на лъва

Асад лежеше на земята, вцепенен от мъка по братята и сестрите си.

Накрая се опита да стане, но само успя да се примъкне до майчината си стая. Вратата я нямаше — от нея не бе останала и следа.

Изправи се и влезе. По пода почти нямаше останки и покривът беше издържал, макар че всичко изглеждаше като преместено към отсрещната стена. Завесите и капаците бяха изтръгнати от двата тесни прозореца от невероятен взрив.

Халил бързо се приближи до леглото. И я видя да лежи там, цялата покрита със сив прах.

Отначало му се стори, че спи или че просто е припаднала от удара на леглото в стената. Ала после забеляза кръвта около устата и ушите й. Спомни си, че собствените му тъпанчета едва не се бяха пръснали от бомбите. Знаеше какво се е случило с майка му.

Той я разтърси.

— Майко! Майко!

Фарида Халил отвори очи и се опита да ги фокусира. Понечи да каже нещо, но се задави от собствената си кръв.

— Майко! Аз съм, Асад!

Тя немощно кимна…

— Майко, ще повикам помощ…

Фарида с изненадваща сила стисна ръката му и поклати глава. После го придърпа към себе си и Асад Халил се наведе на няколко сантиметра от лицето й.

Майка му отново се опита да проговори, но кашлицата ней позволи.

— Всичко ще се оправи, майко. Ще повикам лекар.

— Не!

Гласът й го сепна. Не можеше да го познае. Обзе го страх, че вътрешностите й са разкъсани и е получила кръвоизлив. Помисли си, че навярно ще успее да я спаси, ако я отнесе в лагерната болница. Ала тя не го пускаше. Знаеше, че умира, и искаше да е с нея до последния й дъх.

Фарида зашепна в ухото му:

— Кадир… Есам… Лина… Адара?…

— Да… Добре са. Те са… Те… ще… — Асад избухна в ридания и не успя да завърши.

— Клетите ми деца… — промълви Фарида. — Бедното ми семейство издаде протяжен стон и извика:

— Аллах защо ни изоставяш? — После зарида на майчините си гърди. Чуваше сърцето й да бие, чуваше шепота й.

— Бедното ми семейство… — И сърцето й спря. Асад остана абсолютно неподвижен в очакване гърдите й отново да се надигнат. Накрая се изправи и излезе от стаята. Скита се като в транс из останките от дома си и се озова пред къщата. Някой извика:

— Всички от семейство Атия са мъртви!

Ругаеха мъже, плачеха жени, пищяха деца, виеха линейки. Наблизо мина камион, натоварен с тела, покрити с бели чаршафи.

Чу някакъв мъж да казва, че къщата на великия вожд била улучена от бомба. Полковник Кадафи избягал, но семейството му загинало.

Асад Халил стоеше и слушаше онова, което говореха хората около него, ала всичко му се струваше някак много далечно.

После безцелно закрачи нанякъде и едва не попадна под колелата на една пожарна. Продължи да върви и стигна до склада за боеприпаси, на покрива на който лежеше мъртвата Бахира. Зачуди се дали семейството й е оцеляло. Във всеки случай, сигурно щяха да я търсят сред развалините в жилищния квартал. Щяха да минат дни или седмици преди да я открият на покрива, а дотогава трупът щеше да… Щяха да решат, че е умряла от взривните вълни.

За свое удивление, Асад Халил установи, че въпреки мъката му мислите му все още са ясни.

Бързо се отдалечи от склада. Не искаше да има нищо общо с това място.

И продължи да върви, останал сам на света. Всички от семейството ми са мъченици на исляма — каза си момчето. — „Аз се поддадох на изкушение и тъй като не бях в леглото си, аллах пощади живота ми. Но Бахира се поддаде на същото изкушение и сега е мъртва.“ Опита се да осмисли всичко това и се помоли на аллах да му помогне да го разбере.

Вятърът брулеше лагера и носеше пясък и прах. Нощта бе захладняла, след залеза на луната цареше пълен мрак. Никога не се беше чувствал толкова сам, толкова уплашен, толкова безпомощен. „Моля те, аллах, помогни ми да разбера…“ Той легна по очи на черния път с лице към Мека и започна да се моли. Искаше поличба, напътствие, мъчеше се да проясни мислите си.

Не се съмняваше кой е донесъл цялото това опустошение. Месеци наред се бяха разпространявали слухове, че безумецът Рейгън ще ги атакува. Спомни се шепота на майка си: „Бедното ми семейство… трябва да бъде отмъстено“. Да, точно така бе казала или поне беше искала да каже.

Внезапно го осени, че е избран да отмъсти не само за семейството, но и за своя народ, за своята религия и за великия вожд. Той щеше да е оръдие на аллах. Той, Асад Халил, нямаше нищо за губене, нямаше за какво да живее, освен за да поведе джихада и да го пренесе на вражеския бряг.

Мислите на шестнайсетгодишния Асад Халил се съсредоточиха върху възмездието. Щеше да отиде в Америка и да пререже гърлата на всички, които бяха участвали в тази коварна атака. Око за око, зъб за зъб. Това бе арабската кръвна вражда, по-древна от Корана и джихада, също толкова древна, колкото и пустинния вятър.

— Заклевам се в аллах, че ще отмъстя за тази нощ — промълви той.

— Всички цели ли са улучени? — попита оръжейника си лейтенант Бил Садъруейт.

— Е, може и да съм пропуснал някои — отвърна Чип Уигинс. — Все пак улучих нещо. Няколко по-малки сгради…

— Добре. Стига да не си разрушил Арката на Марио.

— На Марк.

— Няма значение. Дължиш ми една вечеря, Чип.

— Не, ти ми дължиш вечеря.