Играта на лъва

С лекота се измъкна от сервизния район на летището и се качи на таксито, но знаеше, че само след десетина-петнайсет минути положението щеше да е съвсем различно. Изненада се на борда на самолета, когато чу как високият мъж с костюма казва: „местопрестъпление“. После мъжът го погледна и му нареди да слезе от спиралното стълбище. Зачуди се как полицаите толкова скоро са разбрали, че е извършено престъпление. Навярно онзи пожарникар беше съобщил нещо по радиостанцията. Ала Халил и неговият съучастник Юсеф Хадад бяха внимавали да не оставят очевидни следи. Всъщност Асад дори си бе направил труда да счупи врата на Хадад, така че ченгетата да не забележат кървавите петна от огнестрелна или прободна рана.

Имаше и други вероятности. Пожарникарят можеше да е забелязал липсващите палци на федералните агенти. Или пък полицаите можеше да са за подозрели нещо след прекъсването на радиовръзката с него. Халил не беше планирал да го убива, но нямаше друг избор, когато мъжът отвори вратата на тоалетната.

Във всеки случай появата на мъжа с костюма рязко бе променила положението и Асад трябваше да действа по-бързо. Той се усмихна при мисълта, че непознатият му бе наредил да слезе от стълбището, каквото беше и неговото намерение. Да напусне самолета се оказа не само лесно — всъщност му заповядаха да го направи.

После не представляваше никакъв проблем да се качи на оставения с включен двигател мотокар. Дори можеше да избира от десетки свободни коли, както му бе казал либийският разузнавач, който имаше приятел в „Трансконтинентал“.

Бяха взели картата на летището от уебсайт в Интернет, а Бутрос, човенът, „предал се“ на американците през февруари, точно бе почил мястото, наречено клуб „Конквистадор“. Хората от либийското разузнаване бяха накарали Халил стотици пъти да репетира пътя от заградената зона до клуба и накрая той можеше да го измине и със завързани очи.

Замисли се за Бутрос, когото беше виждал само веднъж — не за самия него, а за лекотата, с която бе измамил американците в Париж, Ню Йорк и накрая във Вашингтон. Американските разузнавачи не бяха глупави, но бяха арогантни, а арогантността водеше до самоувереност и оттам до нехайство.

— Знаеш ли какъв ден е днес? — попита той Джабар.

— Естествено. Аз съм от Триполи. Бях момче, когато дойдоха американските самолети, проклети да са!

— Пострадал ли си лично от въздушния удар?

— Убиха чичо ми в Бенгази. И досега скърбя за него.

Халил се удиви колко много либийци са изгубили приятели и роднини в бомбардировката, по време на която бяха загинали по-малко от сто души. Отдавна знаеше, че всички лъжат. Джабар също лъжеше.

Асад рядко споменаваше за собствената си загуба и никога не говореше за това извън Либия. Но тъй като шофьорът скоро нямаше да представлява опасност за него, му каза:

— Цялото ми семейство загина в Ал Азизия.

Джабар не отговори веднага, после каза:

— Съчувствам ви.

— Майка ми, двете ми сестри и двамата ми братя.

Последва ново мълчание.

— Да, да — накрая отвърна Джабар. — Спомням си. Семейство…

— Халил.

— Да, да. Мъченици на исляма. — Той погледна безплатния си пътник. — Аллах ще отмъсти за страданията ви и ще ви даде покой и сили, докато отново се срещнете със семейството си в рая.

И продължи да ниже празни хвалби и благословии.

Мислите на Асад Халил се върнаха към високия мъж с костюма и жената със синьото сако. Подобно на европейците, американците превръщаха жените в мъже и мъжете все повече заприличваха на жени. Това бе обида за аллах и неговото творение. Жената е създадена от реброто на Адам, за да му помага, а не да е равна на него.

Във всеки случай, когато двамата се бяха качили на борда, положението незабавно се бе променило. Всъщност Халил нямаше намерение да ходи в „Конквистадор“, тайния щаб на федералните агенти, но не успя да устои на изкушението — удоволствие, на което мислено се наслаждаваше от февруари, когато Бутрос беше съобщил за съществуването му на Малик. „Още при пристигането ти се предлага вкусно блюдо — бе му казал офицерът. — Внимателно и разумно обмисляй всичко. Убивай само онова, което можеш да изядеш или да скриеш за по-късно.“

Халил си спомняше тези думи, но беше решил да поеме риска и да убие онези, които си мислеха, че са негови тъмничари.

Случилото се на самолета нямаше почти никакво значение за него, Смяташе убийството с отровен газ за проява на страхливост, ала планът го изискваше. Бомбите, които бе взривил в Европа, също не го бяха задоволили особено много, макар че оценяваше символиката в това да очисти онези хора по начин, подобен на този, по който американските пилоти бяха унищожили семейството му.