Играта на лъва

— Щом не си улучил всичко, ти черпиш.

— Добре, ще те черпя, ако прелетиш над арката на Марк Аврелий.

— Вече прелетях над нея. Ще я видиш пак, когато дойдеш тук като турист.

Чип Уигинс нямаше намерение да се връща в Либия, освен с изтребител.

Летяха над пустинята и изведнъж под тях се появи брегът. Вече можеха да се свързват по радиостанцията и Бил съобщи:

— Морето. — Насочиха се към мястото на срещата с останалите самолети от ескадрилата.

— Известно време няма да имаме проблеми с Муамар — отбеляза Уигинс. — Може би никога повече.

Садъруейт сви рамене. Беше му ясно, че тези въздушни удари имат и друга цел, освен да проверят качествата му на пилот. Той разбираше, че след операцията ще се появят политически и дипломатически усложнения. Ала повече го интересуваха раздумките в съблекалнята в Лейкънхийт. С нетърпение очакваше анализа на акцията. Разсеяно си помисли за четирите деветстотинкилограмови лазерни бомби, които бяха пуснали. Надяваше се, че всички на земята са имали достатъчно време да се скрият в бомбоубежищата Наистина не искаше да причини зло на никого.

— На сутринта — каза Уигинс — либийското радио ще съобщи, че сме разрушили шест болници, седем сиропиталища и десет джамии.

Садъруейт не отговори.

— И че сме убили две хиляди цивилни — само жени и деца.

— Как сме с горивото?

— Имаме за около два часа.

— Добре. Забавлява ли се?

— Да. До Ал Азизия.

— Не би искал да бомбардираш беззащитна цел, нали?

Чип се засмя.

— Хей, вече сме ветерани.

— Така е.

Уигинс замълча за малко, после рече:

— Чудя се дали ще се опитат да ни отмъстят. Искам да кажа, те ни прецакват, ние ги прецакваме, после пак те, ние… къде е краят на всичко това?

ТРЕТА КНИГА Америка, 15 април. В наше време

Препуска сам ужасен конник, със сабя йеменска — другар единствен;

по нея няма други украшения, освен резки по хладната стомана.

„Смъртна вражда“

Арабска бойна песен

18

Асад Халил, неотдавна пристигнал от Париж и единствен оцелял от Боинг 747 на „Трансконтинентал“, удобно седеше на задната седалка на едно нюйоркско такси и гледаше през десния прозорец към високите сгради, издигащи се покрай магистралата. Много от автомобилите в Америка бяха по-големи от тези в Европа и Либия. Времето беше приятно, но също като в Европа, бе прекалено влажно за човек, свикнал със сухия климат на Северна Африка. Имаше много зеленина. Коранът обещаваше рай с дървета, потоци, вечна сянка, плодове, вино и жени. Странно, помисли си той, земите на неверниците като че ли напомняха рая. Но тази прилика беше само повърхностна. А може би Европа и Америка наистина бяха обещаният от Корана рай, който очакваше възцаряването на исляма.

Асад Халил насочи вниманието си към шофьора, Джамал Джабар, негов сънародник, чиято снимка и име се виждаха на закачения на таблото лиценз.

В Ню Йорк имаше достатъчно шофьори мюсюлмани и мнозина от тях можеха да бъдат убедени да направят малка услуга, макар че не бяха борци за свобода. Офицерът от разузнаването в Триполи, когото познаваше като Малик — „Царя“ или „Господаря“, — усмихнато му беше казал: „Много шофьори имат роднини в Либия“.

— Какъв е този път? — попита Халил.

— Казва се „Околовръстна магистрала“ — отвърна на арабски с либийски акцент Джамал Джабар. — В момента се намираме в Бруклин. Тук живеят повечето от правоверните в Ню Йорк.

— Зная. Защо си тук? Джабар бе готов за този въпрос.

— Само за да спечеля пари в тая проклета земя. След половин година ще се върна при семейството си в Либия.

Асад знаеше, че това не е вярно — не защото смяташе, че шофьорът лъже, а защото щеше да е мъртъв след един час.

Той погледна наляво към океана, после към високите жилищни сгради от другата страна на пътя и накрая към далечния манхатънски хоризонт напред. Беше прекарал достатъчно време в Европа, за да не се впечатли от гледката. Земите на неверниците бяха многолюдни и благоденстващи, но хората се бяха извърнали от своя Бог и бяха слаби. Хора, които не вярваха в нищо друго, освен в това да са напълнят търбусите и портфейлите, не можеха да се сравняват с ислямските борци.

— Изповядваш ли вярата тук, Джабар? — попита Халил.

— Да, разбира се. Близо до дома ми има джамия.

— Добре. С това, което правиш днес, ти си осигуряваш място в рая.

Шофьорът не отговори.

Асад се отпусна назад и се замисли за последния час от този важен ден.