Играта на лъва

Не дойдоха да го убият — дойдоха със съчувствие и уважение. Самият велик вожд присъства на погребението на семейството му, а Асад, от своя страна, присъства на погребението на Хана, осемнайсетмесечната осиновена дъщеря на Кадафи, загинала по време на въздушния удар. Преди това посети в болницата жена му Сафия и двама от синовете му. Поне те се бяха възстановили, слава на аллах. А две седмици по-късно погребаха Бахира, но след толкова много смърт Халил беше претръпнал и не изпитваше нито скръб, нито угризения.

Що се отнасяше до семейството на капитан Хабиб Надир, фактът, че не са загинали при бомбардировката, изпълваше Асад с гняв. Или по-скоро със завист. Всъщност след трагедията те бяха толкова мили към него, че момчето известно време живя при тях. Тъкмо тогава преодоля чувството на вина, че е убил и опозорил дъщеря им. За случилото се на покрива бе виновна единствено тя. Имаше късмет, че я почитаха като мъченица след безсрамното й поведение.

Халил погледна през прозореца и видя огромен сив мост.

— Какво е това? — попита той Джабар.

— Нарича се мостът Верацано — отвърна шофьорът. — По него ще стигнем на Стейтън Айланд, после по друг мост ще отидем в Ню Джърси. Тук има много вода и мостове — прибави той. — През годините беше возил свои сънародници, емигранти, бизнесмени, туристи и други, пристигнали по тайна работа като този човек отзад, Асад Халил. Почти всички се бяха удивлявали на високите сгради, мостовете, магистралите и зеленината. Но този тип не изглеждаше впечатлен, само любопитен. — За пръв път ли сте в Америка?

— Да, и за последен.

Потеглиха по дългия мост.

— Ако погледнете надясно — каза Джабар, — ще видите южен Манхатън. Наричат го „финансовия квартал“. Ще забележите два много високи еднакви небостъргача.

Огромните сгради на южен Манхатън сякаш се издигаха от водата. Халил позна Световния търговски център.

— Може би следващия път — отвърна той.

— Ако Бог пожелае — усмихна се шофьорът.

Всъщност Джамал Джабар смяташе експлозията в единия небостъргач за ужасно злодеяние, но знаеше пред кого как да говори. Мъжът отзад го притесняваше, макар че нямаше представа защо. Навярно заради очите му. Прекалено шаваха. А и приказваше само от време на време, после потъваше в мълчание. Разговорите между двама араби обикновено бяха дълги и приятелски. В това отношение Асад Халил повече приличаше на християнин или евреин.

Когато приближиха до будките за таксата, Джабар намали скоростта и каза на пътника си:

— Това не е полицейски или митнически пост. Просто трябва да платя за това, че съм използвал моста.

Халил се засмя.

— Зная. Живял съм в Европа. Да не ме мислиш за неграмотен номад?

— Не, господине. Но понякога сънародниците ни се нервират.

— Нервира ме единствено отвратителното ти шофиране.

Двамата се засмяха.

Имам електронен пропуск, с който мога да мина през будката, без да се налага да спирам — каза Джабар. — Но ако не искате да оставяме следи, трябва да платя в брой.

Халил не искаше нито да оставя следи, нито да спира пред будката. Служителят можеше да запомни лицето му. От друга страна, данните от електронната система можеха да се използват, за да засекат пътя му до Ню Джърси, защото щом откриеха трупа на Джабар в таксито, имаше вероятност да свържат убийството с него.

— Плати в брой — накрая реши той.

Когато шофьорът се насочи към будката в най-близкото платно, Асад вдигна пред лицето си американски вестник. Джабар спря и плати, без да размени нито дума със служителя, после продължи по широката магистрала.

Халил свали вестника. Все още не го търсеха или поне не бяха разширили радиуса на издирването извън летището. Зачуди се дали са се досетили, че тялото на Юсеф Хадад не е на Асад Халил. Хадад беше избран заради приликата си с него. Дали бе предусещал съдбата си?

Слънцето вече се спускаше над хоризонта и след два часа щеше да залезе. Той предпочиташе мрака за следващата част от пътуването си.

Бяха му казали, че американската полиция е многобройна и добре оборудвана и че до половин час след като е напуснал летището ще разполагат със снимката и описанието му. Но автомобилът бе най-доброто средство за бягство. За разлика от Либия, тук имаше прекалено много коли, за да спират и претърсват всички. Трябваше да избягва летища, авто — и жп гари, хотели, домове на свои сънародници, както и някои пътища, мостове и тунели. Този мост бе точно такова място, ала той беше сигурен, че полицията все още не е затворила напълно мрежата си. И дори да я стегнеха по-плътно около Ню Йорк, пак нямаше да има значение, тъй като почти бе напуснал града и никога вече нямаше да се върне. А ако разширяха района на издирване, мрежата щеше да стане хлабава и лесно щеше да може да се промъква през нея. Много полицаи, да. Но и много хора.

Преди двайсет години — беше му казал Малик — арабите правеха впечатление в американските градове, но сега няма да те забележат даже в някое село. Американецът обръща внимание само на красиви жени. — Двамата се засмяха и учителят му прибави: — „А американките обръщат внимание само на дрехите на другите жени и на витрините.“