Играта на лъва

Най-голямо удоволствие му беше доставило убийството на офицера от американските военновъздушни сили в Англия. Все още си спомняше как мъжът се приближаваше към колата си на тъмния паркинг. Забелязал, че някой го следи, той се обърна и попита: „Мога ли да ви помогна с нещо?“ Халил се усмихна. „Да, можете, полковник Хамбрехт. Ал Азизия.“ Никога нямаше да забрави изражението му преди да извади брадвата изпод шлифера си и да замахне към ръката му. После продължи да кълца крайниците, ребрата и гениталиите му, отлагайки фаталния удар в сърцето, докато не се увери, че американецът е страдал достатъчно, но не чак толкова, че да изгуби съзнание. Накрая замахна към гърдите му, разцепи костта и острието разсече сърцето му. Бликна малък гейзер кръв, която надяваше се Асад, Хамбрехт щеше да види и да усети преди да умре.

Естествено, взе портфейла и часовника му, за да заблуди ченгетата, че става дума за обир, макар че убийството с брадва щеше да изглежда доста необичайно. И все пак това щеше да накара полицаите да се усъмнят и да го определят като вероятен обир или политически атентат.

После си спомни за тримата американски ученици в Брюксел които чакаха автобуса. Трябваше да са четирима, по един за всеки от братята и сестрите му, но онази сутрин бяха само трима. Водеше, навярно майката на някой от тях. Халил спря колата си, простреля ги в гърдите и главите, усмихна се на жената, качи се в автомобила си и потегли.

Малик се беше разгневил, че е оставил жив свидетел, който е видял лицето му, ала Халил не се съмняваше, че жената няма да си спомни нищо друго освен трите деца, умрели в ръцете й. Ето как бе отмъстил за майка си.

За миг се замисли за Малик, своя наставник, господар, почти баща. Бащата на Малик, Нумаир — „Пантерата“, — бил заловен от италианската армия и обесен. Халил и Малик си споделяха всичко. Убийството на родителите им от ръцете на неверниците ги свързваше, както и копнежът им за мъст.

След обесването на баща му британците предложили на Малик да шпионира италианците и немците, докато армиите на трите държави се избивали взаимно из цяла Либия. Малик бе шпионирал и самите англичани и бе правил всичко възможно, за да се стига до по-големи кръвопролития. Когато пристигнали американците, Малик открил поредния доверчив работодател. Веднъж отвел американски патрул право при немска засада, после се върнал при американските линии и им съобщил местоположението на немците.

Халил изпитваше страхопочитание към неговото двуличие и към цялата смърт, която беше посял, без да изстреля нито куршум.

Мнозина опитни мъже го бяха обучавали да убива, ала тъкмо Малик го научи да мисли, действа, мами и разбира поведението на западняка, за да мъсти за всички ислямски мъченици, убити през вековете от християнски неверници.

„Ти имаш силата и смелостта на лъва — бе му казал Малик. — Можеш да убиваш с лъвска бързина и свирепост. Аз ще те науча да си хитър като лъв. Защото без хитрост, Асад, скоро и ти ще станеш мъченик.“

Малик беше вече стар, близо седемдесетгодишен, ала бе доживял да види много триумфи на исляма над Запада. В деня преди Халил да замине за Париж, той го изпрати с думите: „Ако Бог пожелае, ти ще стигнеш в Америка и враговете на исляма и на нашия велик вожд ще паднат в краката ти. Бог е предопределил задачата и и ще те закриля, докато се върнеш. Но и ти трябва да му помогнеш мъничко, като не забравяш на какво са те учили. Самият аллах ти даде имената на нашите врагове, за да ги убиеш. Нека те води но не допускай да те заслепи омраза. Лъвът не мрази. Лъвът убива всеки, който го заплашва или му е донесъл страдания. И когато е гладен. Твоята душа е гладна от нощта, в която са ти отнели, семейството. Майчината ти кръв те зове, Асад. Зове те невинната кръв на Есам, Кадир, Адара и Лина. И баща ти Карим, с когото бяхме приятели, ще те гледа от рая. Върви, сине, и се върни със слава. Ще те чакам.“

Халил едва не се просълзи известно време мълчаливо седя в таксито, като размишляваше, молеше се и благодареше на аллах за късмета си до този момент. Не се съмняваше, че е в началото на края на дългото си пътуване, започнало от онзи покрив в Ал Азизия на същата тази дата.

Мисълта за покрива му навя неприятни спомени за Бахира и той се опита да ги изхвърли от главата си, но лицето й постоянно се явяваше пред очите му. Бяха открили трупа и две седмици по-късно, вече толкова разложен, че никой не знаеше от какво е умряла. Нямаха представа какво е правила толкова далеч от дома си.

Наивният шестнайсетгодишен Халил се беше страхувал, че ще го свържат с нея, и живееше в постоянен ужас, че ще го обвинят в разврат, богохулство и убийство. Ала хората около него смятаха, че състоянието му се дължи на скръбта от загубата на семейството му. Той наистина скърбеше, но повече се боеше да не го обезглавят. Не се страхуваше от самата смърт, все си повтаряше момчето, а от позорната смърт, която щеше да му попречи да си отмъсти.