Играта на лъва

Халил не потегли по платената магистрала. Нямаше намерение да минава през никакви магистрални будки. Както беше поискал в Триполи, взетата под наем кола разполагаше с глобална сателитна навигационна система, каквато бе използвал в Европа. Тази малко се различаваше от другите, но в база данните й се включваше цялата пътна мрежа на Съединените щати и докато бавно шофираше по улиците, той следваше напътствията й към магистрала 1.

След няколко минути излезе на магистралата и се насочи на юг. Пътят бе натоварен — и в двете посоки се движеха много камиони.

Направи му впечатление, че повечето от автомобилите в насрещните платна са с включени фарове, затова последва примера им.

След около километър и половина хвърли ключовете на Джабар през прозореца, после извади парите от портфейла му и ги преброи: двайсет и седем долара. Накъса каквото можеше на малки парченца и ги пусна навън. Кредитните карти и ламинираната шофьорска книжка бяха проблем, ала Халил успя да ги огъне и начупи. В портфейла остана само цветна снимка на семейството на шофьора — самият Джамал, съпругата му, двамата му сина, дъщеря му и една възрастна жена. Той я погледна. Беше успял да изрови няколко снимки от развалините на дома си в Ал Азизия и ги пазеше като зеницата на окото си. Знаеше, че няма да има повече фотографии на семейството на Халил.

Той скъса семейната снимка на четири и я хвърли през прозореца. Последва я портфейлът, пластмасовата бутилка и накрая празната гилза. Всички улики бяха пръснати на дълги интервали от магистралата и нямаше да привлекат внимание.

Асад се пресегна, отвори жабката и извади купчина документи — формуляри за наема, карти, реклами и други боклуци. Също като европейците, видя той, американците обичаха безполезните хартии.

Прегледа договора за наема и се увери, че името отговаря на новия му паспорт.

После отново насочи вниманието си към пътя. Тук имаше много лоши шофьори, младежи, старци и цял куп жени. Все пак беше по-добре, отколкото в Европа, освен в Италия. Шофьорите в Триполи бяха като италианците. Халил си помисли, че тук може да кара лошо, без някой да му обърне внимание.

Сведе очи към индикатора за гориво и видя, че резервоарът е пълен.

В страничното му огледало се появи полицейска кола и известно време остана зад него. Асад продължи да поддържа същата скорост и не поглеждаше често в огледалата. Това можеше да направи полицаите подозрителни. После си сложи бифокалните очила.

След цели пет минути патрулният автомобил отби във външното платно и се изравни с него. Халил забеляза, че полицаят дори не хвърли поглед към него.

Той се отпусна. В Триполи му бяха казали, че движението в събота вечер ще е натоварено, тъй като много хора ходели на гости или посещавали ресторанти, автокина и търговски центрове. В Европа бе почти същото.

Освен това в Либия му бяха обяснили, че полицията в по-провинциалните райони следяла за коли на наркопласьори. Това можело да представлява проблем, предупредиха го те, защото понякога полицаите търсели чернокожи или южноамерикански шофьори и случайно можели да спрат арабин. Ала нощем трудно щяха да различат расата на шофьора, а слънцето вече залязваше.

Асад Халил се замисли за Джамал Джабар. Не обичаше да убива мюсюлмаци, но всеки правоверен трябваше да се жертва или да бъде жертван в джихада срещу Запада. Прекалено много араби като Джабар не участваха в борбата и само пращаха пари в родината си. Так-симетровцят щофьор не заслужаваше да умре, но нямаше друга възможност мисията на Халил беше свещена и другите трябваше да му помагат, за да направи онова, което те не можеха — да убива неверници. Безпокоеше се само дали Джабар не е оцелял. Но той бе виждал и преди такива гърчове, беше чувал такова хриптене.

„Дано аллах го вземе в рая още тази вечер.“

Слънцето залязваше, но не биваше да спира за вечерната молитва. Моллата го бе освободил от това задължение за времето на джихада. И вле пак Асад мислено се простря по очи върху молитвеното си килимче с лице към Мека.

— Бог велик! Няма друг Бог освен аллах и Мохамед е неговия пророк…

Той продължи да рецитира случайни откъси от Корана.

— „Убивайте нашествениците където и да ги намерите. Борете се с тях, докато не възтържествува вярата в аллах… Борете се за аллах с дължимата всеотдайност… Онези, които са нападнати, могат да грабнат оръжие… Аллах ще им дари победа… Правоверни, бойте се от аллах и когато настъпи смъртта, умрете като истински мюсюлмани… И да сте били победени, врагът също е бивал разбиван. Ние редуваме тези победи сред човечеството така, че аллах да познае правоверните и да избере сред вас мъченици. Това ще ви постави на изпитание и ще унищожи неверниците…“

Изпълнил задълженията си, той се изпълни с покой, докато пътуваше в тази чужда земя, заобиколен от врагове и неверници.

После си спомни древната арабска бойна песен и я запя:

— Препуска сам ужасен конник със сабя йеменска — другар единствен, по нея няма други украшения освен резки по хладната стомана.

21

Джак Кьоних се върна с някакви документи, които приличаха на факсове. Всички седнахме и той ни каза: