Читаем Играта на лъва полностью

— Да, трябва да хвана самолета утре в девет, така че навярно е най-добре да стана в шест часа.

Тя го погледна — открито, за разлика от либийките, които избягваха да срещат очите на мъже. Асад не се извърна, за да не събуди подозрения и за да види дали момичето ще прояви някакви признаци, че го познава. Но не забеляза нищо.

— Да, господине, ще ви събудим в шест сутринта. Директно ли желаете да напуснете мотела?

Бяха го предупредили да отговори утвърдително на този въпрос. Това означаваше, че повече няма да има нужда да минава през рецепцията.

— Да, моля.

— В такъв случай ще оставим сметката под вратата на стаята ви утре в седем часа сутринта. Мога ли да ви бъда полезна с още нещо?

— Не, благодаря.

— Приятно прекарване.

Благодаря. — Той се усмихна, обърна се и излезе от фоайето.

Беше се справил добре, по-добре от предишния път в мотела край Вашингтон, когато се наложи да убие служителя. Той отново се усмихна.

Качи се в колата и спря пред вратата с надпис 119. Взе сака си, слезе и заключи автомобила. Отиде до стаята и пъхна електронната карта в отвора. Ключалката избръмча и светна зелена лампичка, която му напомни за клуб „Конквистадор“, вътре и сложи веригата на вратата.

Разгледа стаята, гардеробите и банята, които бяха чисти и модерни, но навярно не точно по вкуса му. Предпочиташе скромна обстановка, особено за този джихад. Както веднъж му бе казал един набожен човек: „Аллах ще те чуе, независимо дали се молиш в джамия с пълен стомах, или в пустиня с празен стомах — но ако искащ ти да го чуеш, иди гладен в пустинята“.

Въпреки този съвет Халил се чувстваше гладен. Откакто почти преди седмица се беше предал в американското посолство в Париж не бе слагал почти нищо в уста.

Той прегледа менюто на румсървиза, но реши да не показва лицето си на друг. Малцина го бяха виждали отблизо, и повечето бяха мъртви.

Отвори минибара и си взе кутия портокалов сок, пластмасова бутилка минерална вода, ядки и шоколад „Тоблерон“, какъвто винаги си купуваше в Европа.

Седна на фотьойла с лице към вратата, все още напълно облечен и с двата глока в джобовете си, и бавно започна да се храни.

Докато ядеше, мислено се върна към краткия си престой в американското посолство в Париж. Бяха се държали подозрително, но не враждебно. Първо го разпитаха един военен и един цивилен, а на следващия ден от Америка пристигнаха други двама мъже, които се представиха само като Филип и Питър и му казаха, че ще го придружат до Вашингтон.

Вечерта преди заминаването го бяха упоили, както го беше предупредил Бутрос, и Халил го допусна, за да не събуди подозрения. Не бе сигурен какво са правили с него, но това нямаше значение. В либийското разузнаване го бяха упоявали и разпитвали, за да проверят как ще реагира на така наречените наркотици на истината. Беше издържал изпита без проблеми.

Бяха го уверили, че в посолството навярно няма да го подложат на проверка с детектор на лъжата — дипломатите щели да се избавят от него колкото се може по-скоро. Но ако се бяха опитали, щеше да откаже и да поиска да го пратят в Америка или да го освободят. Във всеки случай, американците бяха действали според предвижданията.

„Търсят те французите, немците, италианците и британците“, бе му казал Малик. — „Американците го знаят и те искат само за себе си. Ще те изведат от Европа колкото могат по-бързо. Но винаги се занимават с най-важните случаи в Ню Йорк, за да мога да отрекат, че държат заподозрян или шпионин във Вашингтон. Според мен има и други психологически и навярно практически причини да изберат Ню Йорк. Накрая ще те отведат в столицата — но аз мисля, че ще стигнеш там и без тяхна помощ.“

Всички в стаята се бяха засмели. Малик бе много красноречив и често използваше чувството си за хумор. Халил не винаги разбира-ше шегите на наставника си и Борис, ала те бяха за сметка на американците и европейците, така че нямаше нищо против.

„Дори нашият приятел, който работи в парижкото бюро на авиокомпанията «Трансконтинентал», да ни съобщи, че заминаваш за Вашингтон — беше прибавил Малик, — Хадад пак ще е в твоя самолет. Процедурите на летище «Дълес» са същите — самолетът ще бъде изтеглен в заградената зона и ще действаш все едно, че си в Ню Йорк.“ Малик му бе съобщил мястото на срещата на „Дълес“, където щеше да го чака таксиметровият шофьор.

Асад Халил беше впечатлен от либийската разузнавателна служба. Бяха помислили за всичко и имаха алтернативни планове в случай, че американците променят начина си на действие. Нещо повече, либийските разузнавачи бяха подчертали, че дори най-добрите планове не могат да се изпълнят без истински ислямски борец за свобода като него, нито без помощта на аллах.

Борис, разбира се, бе заявил, че планът е предимно негово дело и че аллах няма нищо общо с успеха му. Но се беше съгласил, че Асад Халил е изключителен агент. Всъщност руснакът бе казал на либийските разузнавачи: „Ако имахте повече хора като Асад Халил, нямаше да претърпите толкова провали“.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза