Играта на лъва

— Не мога — отвърна тя. — 0, я не бъди толкова добродетелна. Пийни си.

— Не се опитвайте да ме покварите, господин Кори.

— Мразя само аз да съм покварен. Ще ти подържа пистолета.

— Престани. — Тя отпи от водата си.

Излях двете шишенца върху леда и надигнах чашата. После мляснах с устни.

— Ох! Страхотно е.

— Майната ти.

Мили Боже!

Известно време седяхме в мълчание, после Кейт попита:

— Уреди ли нещата с приятелката си на Лонг Айланд?

Това беше многозначителен въпрос и аз обмислих отговора си. Джон Кори е верен на приятелите и любовниците си, но верността се гради върху взаимност. А въпреки интереса си към вашия предан слуга, Бет Пенроуз не бе проявила особено голяма вярност. Мисля, че всъщност искаше от мен онова, което жените наричат „сериозна връзка“, и тогава щеше да ми бъде вярна. Но мъжете първо искат вярност и после мислят за сериозни връзки. Това са противоположни концепции и едва ли може да се стигне до компромис, освен ако едната страна не си смени пола. Във всеки случай се зачудих защо Кейт ме пита за това. Всъщност изобщо не се зачудих.

— Оставих й съобщение на телефонния секретар — накрая отвърнах аз.

— Тя проявява ли разбиране?

— Не, но е ченге и тези неща са й ясни.

— Добре. Може да мине известно време, докато се освободиш.

— Ще й пратя и-мейл, за да я уведомя.

— Нали знаеш, когато Антитерористичната спецчаст разследваше взривяването на самолета на „Транс Уърлд Еърлайнс“, бачкахме нонстоп.

— А тогава дори не ставаше дума за терористичен удар — отбелязах аз.

Тя не отговори. Никой достатъчно информиран не отговаряше на въпроси за „Транс Уърлд Еърлайнс“и по случая все още имаше неясноти. Сега поне знаехме кой, какво, къде, кога и как. Не бяхме сигурни защо, нито какво следва, но скоро щяхме да научим.

— Защо си се развел? — попита Кейт.

Забелязах определена насоченост в тези въпроси, но ако смятате, че детективите разбират от жени, заблудили сте се. Все пак заподозрях в разпита на Кейт Мейфилд известен мотив, който нямаше нищо общо с обикновеното любопитство.

— Тя беше юристка — отвърнах. Кейт се замисли, после каза:

— Затова ли не се получи?

— Да.

— Не знаеше ли, че е юристка, преди да се ожениш?

— Мислех, че ще успея да я променя.

Тя се засмя.

Беше мой ред.

— Ти омъжвала ли си се?

— Не.

— Защо?

— Това е личен въпрос.

Мислех, че си говорим по лични въпроси. Така си и беше, когато отговорите трябваше да давам аз. Отказах да играя по нейната свирка и намерих брошура на „Делта“ в джоба пред мен.

— Много пътувах — каза тя.

Разгледах картата с маршрутите на компанията. Навярно когато всичко това свършеше, трябваше да отида в Рим. Да видя папата. „Делта“ не пътуваше до Либия. Замислих се за ония момчета от въздушния удар през осемдесет и шеста, които бяха излетели някъде от Англия, бяха заобиколили Франция и Испания и бяха минали над Средиземно море, за да изсипят бомбите си над Либия. Леле! Според тази карта — доста дълъг полет. И никой не им бе сервирал скоч. И как ли бяха пикали?

— Чу ли ме?

— Не, извинявай.

— Попитах имаш ли деца.

— Деца ли? А, не. Изобщо не консумирахме брака си. Тя не вярваше в следбрачния секс.

— Наистина ли? Е, за човек на твоята възраст това не би трябвало да е толкова трудно.

Божичко!

— Може ли да променим темата?

— За какво искаш да разговаряме?

Всъщност за нищо. Освен навярно за Кейт Мейфилд, но тази тема беше опасна.

— Би трябвало да обсъдим информацията, която научихме днес — отвърнах аз.

— Добре. — Обсъдихме наученото днес, случилото се вчера и ходовете си утре.

Наближихме Ню Йорк и аз се зарадвах, че все още си е на мястото.

Когато се спуснахме към „Ла Гуардия“, Кейт ме попита:

— Ще дойдеш ли с мен на Федерал Плаза?

— Ако искаш.

— Искам. После може да вечеряме.

Погледнах си часовника. Беше 22:30 и когато си тръгнехме от Федерал Плаза, щеше да наближава полунощ.

— Малко е късно за ядене.

— Тогава може да пийнем.

— Звучи добре.

Самолетът се приземи и аз си зададох въпроса, който вълнува всички мъже в такива ситуации: „Правилно ли разбирам тези знаци?“

Слязохме на летището, взехме такси и отидохме на Федерал Плаза По експресната магистрала Бруклин-Куинс.

Докато пресичахме Бруклинския мост, попитах Кейт:

— Харесваш ли Ню Йорк?

— Не. А ти?

— Разбира се.

— Защо? Този град е побъркан.

— Вашингтон е побъркан. Ню Йорк е ексцентричен и интересен.

— Ню Йорк е побъркан. Съжалявам, че приех това назначение.

— Никой от ФБР не го харесва. Тук е прекалено скъпо и командировъчните ни едва покриват извънредните разходи.

— Тогава защо прие назначението?

— Поради същите причини, поради които военните приемат назначенията си и доброволно участват в бойни действия. Тази служба е като трамплин за кариерата. Поне веднъж трябва да минеш през Ню Йорк и Вашингтон, за да се издигнеш. А и заради предизвикателството. Освен това тук се случват странни и невероятни неща. Можеш да отидеш във всяко едно от петдесетте и пет оперативни бюра из страната и да разказваш нюйоркски истории до края на живота си.

— Мисля, че Ню Йорк просто има лоша репутация — отвърнах й. Виж, аз съм нюйоркчанин. Странен ли съм?