Играта на лъва

— А стига бе! Обаче наистина приличаш на банкер.

— Да.

— Откъде си?

— От Ню Йорк.

Мъжът се засмя.

— Верно ли бе? Хич не приличаш на скапан янки.

Халил не разбираше всичко, което му говореше мъжът, и каза:

— Не съм бейзболист.

Човекът пак се засмя.

— Голям пич си. Ако носеще раиран костюм, щях да те помисля за банкер, който си пада по бейзбол.

Асад се усмихна.

— Къде си роден?

— На Сардиния.

— Това пък къде е, по дяволите?

— Остров в Средиземно море.

— Щом така казваш. По шосе деветдесет и пет ли дойде?

— Да.

— Бензиностанцията на Филипс затворена ли е?

— Да.

— И аз така си помислих. Оня глупак няма да спечели и стотинка, ако затваря толкова рано. Натоварен ли е графикът по деветдесет и пет?

— Не особено.

Мъжът напълни резервоара.

— Изпразнил си го почти до капка.

— Да.

— Да проверя ли маслото?

— Не, благодаря.

— В брой или с кредитда карта? Предпочитам в брой.

— Да, в брой. — Халил извади портфейла си.

Човекът погледна с присвити очи към колонката.

— Двайсет и девет долара и осемдесет и пет.

Асад му даде две двадесетачки.

— Ей сега ще ти донеса рестото. Веднага се връщам. Високият се обърна и се отдалечи. На колана му висеше кобур с пистолет. Халил го последва.

Когато влязоха в малкия офис, той попита:

— Продавате ли храна или напитки?

Мъжът отвори касата.

— Ей онзи автомат навън е за безалкохолни, а тия двата тук — за закуски. Искаш ли дребни?

— Да.

Високият му даде рестото, като развали седем долара на монети.

— Знаеш ли как да стигнеш до Джекил Айланд?

— Имам карта.

— Къде ще се настаниш?

— В „Холидей Ин“.

— Там няма „Холидеи Ин“.

Двамата замълчаха. Халил се обърна и отиде при автомата за якуски. Бръкна в джоба си, извади две монети от по двадесет и пет цента и ги пусна в отвора. Натисна бутона и отвътре паднаха две пакетчета със солени фъстъци. Асад отново пъхна ръка в джоба си.

В огледалната повърхност на автомата забеляза раздвижване и видя, че мъжът се пресяга зад гърба си. Халил извади глока, завъртя се и изстреля един-единствен куршум между очите му.

Коленете на високия се подкосиха и той се строполи по очи на пода.

Асад бързо извади портфейла му и видя вътре значка с надпис: ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ КОКС. Изруга лошия си късмет, после взе парите от портфейла и касата, общо малко над сто долара.

Вдигна от пода празната гилза. Забеляза притворена врата, която водеше към малка тоалетна. Хвана мъжа за левия глезен и го за-мъкна вътре. Преди да излезе, се изпика и затвори вратата с думите:

— Приятен ден.

На касата имаше вестник и той го хвърли на пода върху малката локва кръв. Накрая угаси всички лампи и излезе при автомата за безалкохолни. Пусна три монети от по двайсет и пет цента, избра си фанта портокал и бързо се върна в колата. Запали двигателя, направи обратен завой и потегли към междущатското шосе.

След петнайсет минути отново пътуваше на юг. Движеше се със сто и двадесет километра в час като всички останали шофьори. Изяде фъстъците и изпи фантата. След час видя голяма табела с надпис ДОБРЕ ДОШЛИ ВЪВ ФЛОРИДА — СЛЪНЧЕВИЯ ЩАТ. Продължи по шосе 95 и когато наближи Джаксънвил, трафикът се усили. Отби към международното летище на града, като следеше сателитния навигатор, за да не обърка посоката.

Погледна часовника на таблото. Наближаваше десет вечерта.

Замисли се за инцидента в Кокс. Мъжът беше полицай, но работеше на бензиностанция. Това можеше да означава, че е детектив под прикритие. Ала Халил бе чел, че някои американски полицаи в малките градове са доброволци. Да, сега си спомняше. Тези хора обичали да носят пистолети, работели безвъзмездно и били по-досадни от редовната полиция. Всъщност този мъж му задаваше прекалено много въпроси. Последният — за „Холидей Ин“ — беше прелял чашата и Асад Халил бе изчерпал правилните отговори.

34

Нямаше как да успеем за полета на „Ю Ес Еъруейс“ в 21:00, затова взехме този на „Делта“ в девет и половина. Самолетът беше полупълен, ако си оптимист, или полупразен — ако имаш акции на „Делта“. Двамата с Кейт седнахме в дъното.

Боингът излетя и аз се загледах през прозореца. Можех да видя осветения паметник на Вашингтон, Капитолия, Белия дом, паметниците на Линкълн и Джеферсън и всичко останало. Не виждах сградата „Дж. Едгар Хувър“, но все още си я представях — Трябва ти време, за да свикнеш — казах аз.

— Или на ФБР, за да свикне с теб. Изхилих се.

Появи се стюардесата. От списъка на пътниците знаеше, че сме федерални агенти, затова не ни предложи коктейли, а безалкохолни напитки.

— Вода, ако обичате — каза Кейт.

— За вас, господине?

— Двоен скоч. Не мога да летя с едно крило.

— Съжалявам, господин Кори, не ми е разрешено да сервирам алкохол на въоръжени лица.

Това бе моментът, който очаквах цял ден.

— Аз не съм въоръжен. Проверете в списъка или ако искате, ме претърсете в тоалетната.

Тя не изглеждаше склонна да ме придружи в тоалетната, но наистина погледна в списъка. — 0… разбирам.

— Предпочитам да пия, отколкото да нося пистолет. Стюардесата се усмихна и постави на таблата пред мен две шишенца скоч с пластмасова чаша лед.

След като ни остави сами, предложих на Кейт уиски.