Играта на лъва

Нюйоркчаните казват да се „качиш“, хората от провинцията — да „влезеш“. Във всеки случай, сърцето ми схвана значението на думите й и се разтуптя. И преди бях стигал дотук. Погледнах я.

— Може ли да го отложим?

— Естествено. — Кейт се усмихна. — Тогава до утре в пет.

— Може би малко след пет. Например осем.

Тя пак се усмихна.

— Лека нощ. — После се обърна и портиерът й отвори вратата.

Изчаках я да влезе във фоайето и се качих обратно в таксито.

— Източна седемдесет и втора улица.

Шофьорът, мъж с тюрбан, каза на добър английски:

— Може да не е моя работа, но мисля, че госпожата искаше да я придружите.

— Нима?

— Да.

Докато пътувахме по Второ авеню, се зазяпах през прозореца. Странен ден. Утре щеше да е адски неприятно и напрегнато. Но пък можеше изобщо да няма утре, нито другиден. Поколебах се дали да е кажа на шофьора да обърне. Вместо това го попитах:

— Да не си джин? — Имах предвид тюрбана му.

Той се засмя.

— Да. А това е вълшебно килимче и имате право на три желания.

— Добре.

Казах трите си желания наум, но джинът рече:

— Трябва да ги изречете на глас, иначе няма да се изпълнят.

Е, щом трябваше.

— Световен мир, душевен мир и разбиране за женската природа.

— Първите две не са проблем — отново се засмя той. — Но ако някога се изпълни последното ви желание, обадете ми се.

Стигнахме до жилището ми и аз дадох щедър бакшиш на джина, който ме посъветва:

— Поканете я пак.

И потегли.

Кой знае защо, Алфред все още беше дежурен. Никога не мога да науча графика на тези портиери, той е по-странен дори от моя. Той ме поздрави.

— Добър вечер, господин Кори. Как прекарахте деня?

— Интересно, Алфред.

Качих се с асансьора на дванайсетия етаж, отворих вратата, влязох почти без да взимам предпазни мерки. Всъщност се надявах да ме ударят по главата като във филмите и да се свестя чак другия месец.

Не проверих телефонния секретар, а се съблякох и се проснах на леглото. Мислех си, че съм изтощен, но открих, че съм напрегнат като пружина на часовник.

Зазяпах се в тавана и се замислих за живота и смъртта, любовта и омразата, съдбата и шанса, страха и смелостта, и така нататък. Замислих се за Кейт и Тед, Джак и Джордж, за хората със сини костюми, за джина в бутилката и накрая за Ник Монти и Нанси Тейт, които щяха да ми липсват. И за Мег, дежурната, която не познавах, но която щеше да липсва на своето семейство и приятелите си. Замислих се за Асад Халил и се зачудих дали ще имам възможността да го пратя направо в ада.

Заспах, но сънувах кошмари. Дните и нощите започваха да стават еднакви.

35

Асад Халил се озова на натоварен път, от двете страни на който имаше мотели, фирми за автомобили под наем и заведения за бързо хранене. На недалечното летище се приземяваше голям самолет.

В Триполи му бяха казали да отседне някъде край аерогарата в Джаксънвил, където нито видът му, нито регистрационните му номера щели да привлекат внимание.

Видя приятен мотел, който се казваше „Шератон“. Познаваше това име от Европа и влезе в паркинга, после спря до надписа РЕГИСТРАЦИЯ. Поправи вратовръзката си, среса косата си с пръсти, сложи си очилата и влезе.

Младата жена на рецепцията се усмихна.

— Добър вечер.

Той отвърна на усмивката и поздрава й. Във фоайето имаше много врати, на една от които пишеше БАР-РЕСТОРАНТ. Отвътре се носеха музика и смях.

— Бих желал стая за една нощ, моля — каза Халил на жената.

— Да, господине. Обикновена или луксозна?

— Луксозна.

Тя му подаде регистрационния формуляр и химикалка.

— Как ще платите, господине?

— С Американ Експрес. — Асад извади портфейла си, протегна й картата и започна да попълва формуляра.

Борис му беше казал, че колкото по-висока класа е мотелът, толкова по-малко проблеми ще има, особено ако използва кредитна карта. Халил не искаше да оставя следи, но руснакът го увери, че е безопасно.

Във формуляра пропусна графата за автомобила си. В Триполи му бяха обяснили, че в по-добрите хотели може да не вписва регистрационния номер. Освен това, за разлика от Европа, тук нямаше графа за номера на паспорта му и му бяха казали, че дори няма Да му го искат за проверка. Очевидно беше обида да те вземат за чу денец, макар да приличаш на такъв. Или навярно, както се бе изразил Борис: Единственият паспорт, който ти трябва в Америка е „Американ Експрес“.

Във всеки случай жената хвърли поглед към формуляра и не го попита нищо повече.

— Добре дошли в „Шератон“, господин…

— Бадр каза той.

— Господин Бадр. Ето електронната ви карта за стая сто и деветнайсет, на първия етаж, веднага надясно, щом излезете от фоайето.

— Тя монотонно продължи: — Разполагаме с бар и ресторант, фитнес-център и басейн, можете да останете до единадесет сутринта, закуската се сервира в трапезарията от шест до единадесет, румсървизът работи от шест до полунощ, барът е отворен до един през нощта, там поднасят леки закуски. В стаята ви има минибар. Ще поръчате ли събуждане по телефона?

Халил разбираше акцента й, но нямаше представа за какво е цялата тази безполезна информация. Но знаеше какво означава събуждане по телефона.