Читаем Играта на лъва полностью

Не разбрах отговора й, може би защото таксиметровият шофьор крещеше на някакъв пешеходец и пешеходецът не му оставаше длъжен. Говореха на различни езици, така че размяната на реплики не продължи толкова много, колкото би могла.

Спряхме на Федерал Плаза и Кейт плати. Отидохме до входа откъм южната страна, който се използва след работно време, и тя го отключи с електронната си карта. Качихме се на двайсет и седмия етаж, където висяха някои от костюмарите.

Там имаше десетина души, които изглеждаха уморени, мрачни и загрижени. Звъняха телефони, стържеха факсове и идиотски компютърен глас съобщаваше: „Имате и-мейл!“ Кейт поговори с всички, после провери телефонния си секретар, и-мейла си и така нататък. Имаше и-мейл от Джордж Фостър, който гласеше: „Джак ни вика на съвещание в заседателната зала на двадесет и осмия етаж. 08:00 ч.“ Невероятно. Кьоних да свиква от Вашингтон съвещание в Ню Йорк в осем сутринта! Тези хора или не знаеха умора, или адски ги тресеше шубето. Навярно последното, но пък в такива случаи и без това не можеш да спиш много.

— Искаш ли да минеш през бюрото си? — попита ме Кейт.

Бюрото ми беше на долния етаж и едва ли бях получил нещо по — различно от нея, затова отвърнах:

— Ще го проверя утре, когато пристигна в пет.

Тя се повъртя наоколо още малко и накрая се почувствах безполезен и заявих:

— Прибирам се вкъщи.

Кейт остави материалите, които четеше, и каза:

— Не, ще ме черпиш нещо за пиене. Искаш ли си нещата от куфарчето ми?

— Ще ги взема утре.

— По-късно можем да прегледаме някои от тях.

Това звучеше като покана да прекараме заедно дълга нощ и аз се поколебах.

— Добре.

Кейт остави дипломатическото куфарче под бюрото си.

Излязохме и пак се озовахме на тъмната тиха улица. Не бях въоръжен. Всъщност не се нуждая от пистолет, за да се чувствам в безопасност, а Ню Йорк е станал сравнително спокоен град, но е добре да си подготвен, когато подозираш, че някой терорист се опитва да ти свети маслото. Кейт обаче носеше патлака си, затова казах:

— Хайде да се разходим.

Разходихме се. По това време в неделя вечер няма много отворени заведения дори в града, който никога не заспива, но китайският квартал обикновено е буден, затова се запътихме натам.

Не вървяхме точно ръка за ръка, но раменете ни се допираха и от време на време, докато бъбрехме, Кейт поставяше длан на рамот [???]

Явно жената ме харесваше, а може и просто дай се чукаше. Не бечам да ме използват като сексуална играчка, но се случва.

Така или иначе, стигнахме до едно място в китайския квартал, което познавах. Казваше се „Новия дракон“. Преди години, докато вечерях с още няколко ченгета, попитах собственика господин Чън какво се е случило със „Стария дракон“ и той ни информира: „Вие го ядете!“, след което избухна в звънлив смях и избяга в кухнята.

Та както и да е, тук имаше малък бар и маси за коктейли. Все още бе пълно с хора и цигарен дим. Намерихме два стола. Клиентите приличаха на участници от филм за Брус Лий. Кейт се озърна наоколо.

— Идвал ли си тук друг път?

— Често.

— Всички говорят на китайски.

— Ние с теб говорим на английски.

— Но само ние с теб.

— Мисля, че другите са китайци.

— Голям умник си.

— Благодаря.

Приближи се сервитьорката, но не я познавах. Изглеждаше дружелюбна, усмихваше се и ни съобщи, че кухнята все още работела. Поръчах дим сум и скоч.

— Какво е дим сум? — попита Кейт. — Но ми отговори честно.

— Нещо като… предястия. Хлебчета с пълнеж. Много вървят със скоч.

Тя отново се огледа.

— Екзотично е.

— Те не смятат така.

Понякога се чувствам тук като истинска селянка.

— Откога си в Ню Йорк?

— От осем месеца.

Донесоха ни уискито, ние продължихме да бъбрим, последваха нови чаши и започнах да се прозявам. Пристигнаха чиниите с дим сум и Кейт като че ли го хареса. След третата чаша очите ми се премрежиха. Тя изглеждаше абсолютно бодра.

Помолих сервитьорката да ни повика такси и платих сметката.

Излязохме на Пел Стрийт и студеният въздух ми подейства добре.

Кат чакахме таксито, аз я попитах:

— Къде живееш?

— На Източна осемдесет и шеста улица.

— Това би трябвало да е хубав квартал.

— Чудесен е.

— Наех апартамента на предшественика си. Той замина за Далас. Чуваме се по телефона. Казва, че Ню Йорк му липсвал, но бил щастлив.

— И Ню Йорк е щастлив, че той е в Далас.

Кейт се засмя.

— Забавен си. Джордж ми каза, че си имал голяма нюйоркска уста.

— Всъщност имам устата на майка си.

Таксито пристигна и се качихме. Казах на шофьора:

— Първо карай към… Източна осемдесет и шеста.

Кейт даде адреса и потеглихме из уличките на китайския квартал, после продължихме по Бауъри.

Пътувахме предимно в мълчание и след двайсет минути стигнахме пред жилището на Кейт, модерен блок с портиер. Даже апартаментът й да бе малък, пак й излизаше доста скъпичко, въпреки командировъчните. Но опитът ми показваше, че белите момичета от провинцията избират хубави сгради в хубави квартали и компенсират цената с икономии на храна и дрехи.

Слязохме на тротоара.

— Искаш ли да влезеш? — попита тя.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза