След десетилетна борба с терористите на ИРА в Обединеното кралство, след обявените воини Фолкландските острови и в Персийския залив, след още ред необявени от Борнео до Оман, от Африка до Колумбия, след дълбоко законспирирани мисии в десетки други „забранени територии“ Великобритания бе създала и отгледала най-опитните командоси в света.
Много от тях бяха напуснали армията или частите, в които бяха служили, и използваха необичайните си умения като средство за препитание. Работеха като телохранители, грижеха се за сигурността на агенти, занимаваха се с промишлен контрашпионаж, консултираха банки, корпорации и частни лица.
Сол Нейтансън, верен на думата си, бе направил непроследим депозит в английска офшорна банка, която стриктно спазваше банковата тайна. При поискване, чрез невинна кодова дума, отправена в безобиден телефонен разговор, Ървин можеше да прехвърли необходимата му сума в лондонския клон на банката и да я изтегли за покриване на непосредствените нужди.
След четирийсет и осем часа той вече имаше на свое разположение шестима млади мъже, двама от които говореха руски.
Нещо в разговора му с Джордан му бе направило особено впечатление и един от рускоговорещите замина за Москва със съответното количество валута в брой, за да проучи следата. Щеше да се върне едва след две седмици, но затова пък с добри новини.
Останалите пет човека бяха изпратени по задачи. Един от тях замина за Америка със специална препоръка, която да му осигури среща с Ралф Брук, председател на управителния съвет и президент на ИнТелКор. Другите се впуснаха да търсят разнообразни специалисти в множество загадъчни области, от които Ървин смяташе, че ще възникне нужда. Когато всички вече тичаха по поставените им задачи, той се зае с проблема, който искаше да разреши лично.
Петдесет и пет години по-рано, след завръщането си от военната болница, той бе прикрепен към разузнавателния екип на генерал Хорокс, командващ Трийсети корпус, който по онова време настъпваше по пътя край Нимеген в Холандия, за да се притече на помощ на британските парашутисти, завзели моста при Арнхем.
Един от полковете на Трийсети корпус беше пехотната кралска гвардия. Сред младите му офицери, освен майор Питър Карингтън, бе и един друг майор, с когото Ървин много се имаше – Найджъл Форбс.
След смъртта на баща си майор Форбс наследи титлата лорд Форбс, пръв лорд на Шотландия. След множество обаждания в Шотландия Ървин най-после го откри във Военноморския клуб в самия център на Лондон.
– Знам, че сигурно ще те затрудня – каза той, след като се представи, — но ми се налага да проведа малък семинар. В тесен кръг. В много тесен кръг.
– А, такъв семинар.
– Именно. Търся някое по-отдалечено местенце, вън от хорските очи, което да побере около десетина души. Ти познаваш Шотландия на пръсти. Сещаш ли се за нещо подходящо?
– За кога ти трябва? – попита благородникът.
– За утре.
– А-ха. У нас няма да стане, тесничко е. Отдавна съм преотстъпил замъка на младежа. Но мисля, че той отсъства в момента. Нека да проверя.
След един час той позвъни на Ървин. „Младежът“ – неговият син и наследник Малкълм, удостоен с титлата Господар на Форбс – беше всъщност петдесет и три годишен и бе потвърдил, че заминава на следващия ден на едномесечна почивка в Гърция.
– Можеш да ползваш замъка – каза лорд Форбс, –но без изпълнения, нали?
– Моля ти се – отвърна Ървин. – Само лекции, диапозитиви, такива работи. Ще покрия всички разходи, че и повече.
– Добре тогава, ще предупредя госпожа Макгиливрей, че ще отидете. Тя ще бъде на ваше разположение.
След тези думи лорд Форбс затвори телефона и отиде да си дояде обяда.
Призори на шестия ден самолетът на Британските авиолинии от Маями кацна на летище „Хийтроу“ и изсипа Джейсън Монк и останалите четиристотин пътници в най-натовареното летище на света. Дори в този ранен час пътниците, пристигащи от различни точки на планетата, бяха хиляди и на гишетата за паспортна проверка имаше опашка. Монк беше пътувал в първа класа и редът му дойде бързо.
– Бизнес или развлечения, сър? – попита служителят.
– Туризъм – отвърна Монк.
– Приятно прекарване.
Монк прибра паспорта си и тръгна към линията за багаж. След около десетина минути куфарите започнаха да излизат. Неговият бе сред първите двайсет. Той го взе и тръгна през Зеления коридор. Никой не го спря за проверка. В салона за посрещани гъмжеше от хора. Много от тях бяха шофьори, вдигнали табелки с имената на фирми или отделни пътници. На нито една не пишеше: „Монк“.
Пътниците започнаха да прииждат зад него и той неохотно тръгна напред. Пак нищо. Влезе между загражденията, които образуваха коридор към основната зала, и тъкмо излизаше от другия край, когато дочу глас в ухото си:
– Господин Монк?
Мъжът беше около трийсетгодишен, с джинси и бежово кожено яке. Беше късо подстриган и изглеждаше страшно як.
– Същият.
– Паспорта ви, сър, ако обичате.