Иконата

Монк му го подаде и мъжът провери самоличността му. От километри си личеше, че е бивш войник, а като гледаше здравите му възлести ръце, Монк можеше да се обзаложи, че не е прекарал службата си в тила. Мъжът му върна паспорта и каза:

– Аз съм Сайрън. Моля, последвайте ме.

Вместо да се насочи към паркирана кола, младежът взе куфара на Монк и тръгна към автобуса, който обслужваше територията на летището. Стигнаха до първи терминал, без да разменят нито дума.

– Няма да ходим в Лондон, така ли? – попита Монк.

– Не, сър. Отиваме в Шотландия.

Сайрън купи два билета и след около час бизнесполетът от Лондон за Абърдийн излетя към родината на уискито.

На борда Сайрън извади последния брой на списание „Армия и отбрана“ и се зачете. Каквито и да бяха качествата му, общителността не бе сред тях. Монк изяде втората си самолетна закуска за сутринта и се опита да навакса малко от изгубения над Атлантика сън.

На летището на Абърдийн ги чакаше голям ландроувър с поредния мълчалив бивш войник зад волана. Шофьорът и Сайрън си размениха пет приказки, което сигурно минаваше за дълъг разговор, и роувърът потегли.

Монк не беше виждал шотландските планини, които започваха веднага след летището в покрайнините на крайбрежния Абърдийн. Безименният шофьор пое по шосе А-96 и седем мили по-нататък сви наляво. На табелката пишеше просто: Кемней. Преминаха през селцето Монимъск и излязоха на шосето Абърдийн – Алфорд. След три мили роувърът сви надясно, мина през Уайтхаус и продължи към Кейг.

Отдясно проблесна река и Монк си помисли дали в нея има сьомга или пъстърва. Малко преди Кейг колата изведнъж свърна от пътя, мина по малък мост над реката и продължи нагоре по възвишенията. След два завоя отпред изникна каменното туловище на старинен замък, кацнал достолепно на самия връх на хълма. Шофьорът се обърна и каза:

– Добре дошли в замъка Форбс, господин Монк.

Длъгнестата фигура на сър Найджъл Ървин, с таке на главата, около което белите му кичури се развяваха на вятъра като крила, се появи на входа.

– Как беше пътуването? – попита.

– Добре.

– Но уморително все пак. Сайрън ще ти покаже стаята. Изкъпи се, дремни малко, обядът е след два часа. Чака ни много работа.

– Знаеше ли, че идвам? – попита Монк.

– Да.

– Сайрън не позвъни на никого.

– А, разбирам какво имаш предвид. Мич... – той посочи шофьора, който разтоварваше багажа – .., също беше на „Хийтроу“. Пътува с вас в самолета за Абърдийн. Отзад в дъното на салона. Докато вие сте чакали за багажа, той е излязъл от летището и е докарал роувъра. Бил е пред входа пет минути преди да дойдете.

Монк въздъхна. Не беше забелязал Мич нито на „Хийтроу“, нито в самолета. Иначе Ървин беше прав: чакаше го много работа. Хубавото бе, че щеше да я върши с професионалисти.

– Тия момчета ще дойдат ли там, където отивам аз?

– За съжаление не. Там ще бъдеш съвсем сам. А ние тук в следващите три седмици ще се опитаме да ти помогнем да оцелееш.

Обядът беше смляно агнешко месо, завито в картофена кора. Домакините му го наричаха овчарски пай и го поливаха с пикантен черен сос. Бяха петима на масата: сър Найджъл – любезният домакин, Монк, Сайрън и Мич, които винаги се обръщаха и към него и към Ървин с „шефе“, и един дребен, енергичен мъж, който говореше добър английски, но с руски акцент.

– Ще се наложи да си приказваме и на английски, разбира се – каза Ървин, – защото не всички знаем руски, но поне по четири часа дневно ти ще разговаряш на руски с Олег отсреща. Трябва да възстановиш произношението си дотолкова, че да можеш да минеш за руснак.

Монк кимна. От години не беше говорил езика и скоро щеше да разбере колко грапаво бе станало произношението му. Но хората с вроден усет към езиците никога не забравят напълно знанията си и винаги могат да ги възстановят, стига да се упражняват достатъчно.

– Значи – продължи сър Найджъл, – Олег, Сайрън и Мич ще бъдат постоянно тук. Останалите ще са приходящи. Включително и аз. След няколко дни, като се пооправиш тук, ще трябва да отлетим на юг, за да се заемем с.., други неща.

Ако Монк бе хранил надежди, че ще се съобразят с последиците от смяната на часовия пояс, сериозно се беше объркал. След обяда му предстояха четири часа с Олег.

Руснакът измисляше всякакви ситуации. В един момент беше уличен милиционер, който спира Монк да провери документите му, пита го откъде идва, къде отива и защо. После ставаше сервитьор, уточняващ побности по поръчката; провинциалист, обърнал се за помощ към московчанин. Още след първите четири часа Монк почувства, че усетът му към езика се възвръща.

След толкова хамалуване на лодката той се смяташе за здравеняк, въпреки понаедрялата си талия, но призори на следващата сутрин излезе на първия си крос със Сайрън и Мич и разбра, че изобщо не е прав.

– Ще започнем с нещо леко, шефе – каза Мич и като за старт пробягаха дванайсет километра през високата трева.

Отначало Монк помисли, че ще умре. После му се искаше наистина да е умрял.