Иконата

Монк бе пристигнал на островите с ограничени средства, а цените на северния бряг, където се намираха хотелите и туристите, бяха високи. След като покри пристанищните такси, горивото, разходите по поддръжката и разрешителните за работа и риболов, финансите му почти се изчерпаха. За малкото пари, които му бяха останали, той успя да наеме дървено бунгало в по-малко престижния залив Саподила. Къщичката се намираше на юг от летището и гледаше към спокойните лазурни води на Плитчината, достъпна само за лодки с плитко газене. Бунгалото и един разнебитен шевролет пикап представляваха цялото му лично имущество.

Той седеше на дървената си веранда и гледаше залеза на слънцето отдясно, когато по пясъчния път зад къщата изръмжа кола. Няколко минути по-късно стройната фигура на англичанина се появи иззад ъгъла. Този път бялата му панамена шапка бе допълнена от тънко яке от сурова коприна в същия цвят.

– Казаха ми, че ще ви намеря тук – каза той ведро.

– Кой ви каза?

– Онова симпатично младо момиче в „Банана Боут".

– Мейбъл отдавна бе прехвърлила четирийсетте.

Ървин се изкачи по стълбичките и махна към празних люлеещ се стол.

– Ще позволите ли?

Монк се усмихна.

– Заповядайте. Бира?

– Засега не, благодаря.

– Да забъркам по едно леко дайкири? Без плодове, само с лимонов сок.

– Виж, това може.

Монк приготви коктейлите и ги донесе на верандата. Двамата отпиха с наслада.

– Успяхте ли да го прочетете?

– Да.

– И?

– Отвратително е. Плюс това сигурно е фалшификат.

Ървин кимна с разбиране. Слънцето легна над ниските хълмове на Западен Кайкос отвъд Плитчината и прозрачната вода се обагри в червено.

– И ние така си помислихме. Логичен извод. Но нашите хора в Москва решиха, че си струва да го проверят. Ей така набързо.

Сър Найджъл не извади доклада от проверката, но го разказа, стъпка по стъпка. Въпреки съпротивата си, Монк се заинтригува.

– Трима души? И тримата мъртви? – каза той накрая.

– Уви, да. Изглежда, господин Комаров наистина иска да покрие този документ. Но не защото е фалшификат. Ако е писан от друга ръка, той едва ли щеше да знае за съществуването му. Документът е истински. Намеренията, описани в него – също.

– И мислите, че Комаров може да бъде ликвидиран? Напълно? Отстранен?

– Не. Казах "спрян". Не е същото. Ликвидирането, ако трябва да използвам фразеологията на ЦРУ, няма да промени нещата – отвърна сър Найджъл и обясни защо.

– Значи смятате, че може да бъде спрян, дискредитиран, унищожен като политик?

– Да, смятам – каза Ървин и го премери с поглед. –Никога няма да ви напусне, нали? Страстта да преследвате Мислите си, че ще отмине, но тя винаги е там някъде дълбоко във вас.

Монк седеше, вперил поглед пред себе си, и мислено се връщаше години назад към далечни и избледнели спомени. Думите на Ървин го откъснаха от мислите му. Той стана, напълни отново чашите и каза:

– Добър ход, сър Найджъл. Може би сте прав. Сигурно може да бъде спрян. Но не от мен. Ще трябва да си намерите друг герой.

– Покровителите ми са щедри хора. Ще получите възнаграждение, разбира се. Справедлива компенсация за положения труд. Половин милион долара. Американски, естествено. Доста прилична сума, дори в днешно време.

Монк се замисли. С толкова пари щеше да изплати заема за „Фокси лейди“, да купи бунгалото, да си вземе свестен пикал. Останалото – при разумно инвестиране – щеше да му носи по десет процента годишно. Той поклати глава и каза:

– Измъкнах се на косъм от тая проклета страна. И се заклех кракът ми да не стъпи повече там. Предложението ви е примамливо, но отговорът е „не“.

– За малко щях да забравя. Това ме чакаше на рецепцията в хотела днес.

Той бръкна в джоба на якето си, извади два бели плика и ги подаде на Монк.

В единия имаше писмо от финансовата компания. Уведомяваха го, че поради промяна в политиката на фирмата се преустановявало отпускането и обслужването на дългосрочни заеми в някои територии. Следователно, дългът за „Фокси лейди“ трябвало да бъде изплатен в рамките на един месец. В противен случай фирмата нямала друг избор, освен да обяви заема за просрочен и да пристъпи към отнемане на собстността. Писмото бе пълно с уклончиви изрази, но смисълът бе съвсем ясен.

На бланката в другия плик стоеше гербът на губернатора на Нейно Величество на Теркс-и-Кайкос. Писмописецът изказваше искрените си съжаления, че Негово Превъзходителство, който не е длъжен да се обосновава, възнамерява да прекрати разрешителното за престой и работа на лицето Джейсън Монк, американски гражданин, считано от датата на писмото. Накрая авторът се бе подписал като верен слуга на господин Монк.

Монк сгъна писмата, сложи ги на масата между двата люлеещи се стола и спокойно каза.

– Доста мръсен номер, сър Найджъл.

– Боя се, че да — отвърна Найджъл Ървин, загледан в гладката вода. – Но това е положението.

– Не можете ли да намерите друг човек? – попита Монк.

– Не искам друг. Искам вас.

– Добре, съсипете ме тогава. Случвало ми се е и преди. Оцелявал съм. Ще оцелея пак. Но няма да се върна в Русия.

Ървин въздъхна и взе Черния манифест от масата.