Иконата

Постоянните жители на острова не бяха кой знае колко, а онези от тях, чиято работа бе да глезят туристите, осигуряващи единствените приходи в района, се познаваха по име и често си разменяха добронамерени шегички, колкото да минава времето. По тия места хората все още бяха като едно време: дружелюбни, общителни и спокойни.

– Пак ли започваш, Джейсън Монк? Питам те дали имаш клиент за утре?

Монк се замисли. Беше си наумил да остане на брега, за да пооправи едно-друго на лодката – работа, която никога не свършваше за шкипърите, – но чартърът си беше чартър, пък и финансовата компания в Маями, която още притежаваше половината от „Фокси лейди“, никога не забравяше да си потърси вноските.

– Не, свободен съм. Целодневен или полудневен?

– Полу. Сутринта. Какво ще кажеш за девет часа?

– Става. Обясни на хората къде да ме намерят. Ще ги чакам.

– Не е група, Джейсън. Един човек е. Някой си господин Ървин. Ще му обясня всичко. Чао засега.

Джейсън остави слушалката. Рядко му се случваше да вози по един клиент. Обикновено идваха поне по двойки. Сигурно ставаше дума за някой турист, чиято съпуга бе отказала да го придружи. Това беше съвсем нормално.

Той допи дайкирито си и се върна при лодката да каже на Джулиъс, че трябва да се срещнат в седем, за да заредят с гориво и да качат свежа стръв на борда.

Клиентът се появи в девет без петнайсет на следващата сутрин. Беше по-възрастен от обичайните рибари, всъщност направо застаряващ. Носеше светъл панталон, памучна риза и бяла панамена шапка. Спря на пристана пред лодката и подвикна:

– Капитан Монк?

Джейсън изтрополи по мостика и слезе да го посрещне. Явно беше англичанин, поне aко се съдеше по акцента му. Джулиъс му подаде ръка да се качи на борда.

– Возили ли сте се на лодка преди, господин Ървин? – попита Джейсън.

– Честно казано, не. Това ми е за първи път. Новак съм, така да се каже.

– Не се притеснявайте, сър. Попаднали сте в добри ръце. Морето е съвсем спокойно днес, но ако се почувствате зле, просто кажете.

Монк не спираше да се изненадва колко много туристи излизат в океана с мисълта, че там водата е толкова спокойна, колкото и в залива. В туристическите брошури морето наистина изглеждаше гладко като огледало, но по тия места понякога имаше доста опасни вълнения.

Той изведе „Фокси лейди“ от залива и пое надясно към Селърс Кът. Отвъд Нортуест Пойнт вълнението щеше да е прекалено силно за възрастния му клиент, но той знаеше едно местенце от другата страна, малко след Пайн Кий, където морето беше по-спокойно а и риба можеше да се намери.

След около четирийсет минути на пълен ход Монк забеляза голямо петно водорасли и намали скоростта. Златоперките се криеха точно на такива места – търсеха сянката и се спотайваха под повърхността.

Джулиъс заложи четири въдици и лодката започна бавно да кръжи около водораслите. На третата обиколка една от плувките изчезна. Пръчката рязко се огъна и влакното започна да се размотава със свистене от макарата. Англичанинът стана от мястото си под тентата и спокойно се настани на столя в края на палубата. Джулиъс му подаде въдицата, пъхна дръжката между бедрата му и започна да прибира другите три влакна.

Джейсън Монк изведе „Фокси лейди“ от водораслите, увеличи леко скоростта и слезе на палубата. Рибата вече не размотаваше влакното, но продължаваше да огъва пръчката.

– Дръпнете леко назад – каза учтиво Монк. – Само колкото да изправите пръчката, после отпуснете и започнете да прибирате влакното.

Англичанинът започна криво-ляво да изпълнява инструкциите. След десетина минути каза:

– Мисля, че не си прецених силите. Май няма да се справя.

– Не се притеснявайте, мога аз да поема, ако искате.

– Ще ви бъда много благодарен.

Монк седна пред въдицата, а клиентът се оттегли под сянката на тснтата. Часът беше десет и половина и жегата бе свирепа. Слънцето вече светеше високо над кърмата и лъчите му, отразени в синята вода, направо прогаряха зениците.

След десет минути борба рибата най-после беше придърпана до страничната греда. Но щом видя корпуса, тя отново понечи да се освободи, размотавайки още трийсет метра влакно.

– Какво е? – попита клиентът.

– Делфин, при това огромен – отвърна Монк.

– Боже, та те са толкова мили.

– Не, не такъв делфин. Просто името е същото. Викат им и златоперки. Разрешени са за риболов и са страшно вкусни.

Джулиъс бе приготвил куката и когато златоперката проблесна край корпуса, той замахна сръчно и преметна двайсеткилограмовата риба на палубата.

– Отличен улов, господине – подвикна момчето.

– Благодаря, но мисля, че уловът е на господин Монк, а не мой.

Монк стана от стола, откачи куката от устата на златоперката и свали металните поводи от влакното. Джулиъс, който тъкмо се канеше да прибере улова в сандъка, погледна учуден. Сега, когато златоперката беше на палубата, трябваше отново да заредят четирите въдици, а не да ги събират.

– Иди горе и поеми руля – каза му тихо Монк. – Карай към залива. Бавничко, без да бързаш.