Читаем Иконата полностью

Иконата

– Да, но в този момент.., смятам, че едва ли е твърде препоръчително.

Тонът на президента не търпеше възражения. Той върна заповедта, без да я подпише, и каза:

– Имам право да помилвам този човек и смятам да се възползвам от него. Седем години строг режим.

Генерал Крючков си тръгна бесен. Този упадък не можеше да продължава повече. Рано или късно той и останалите, които мислеха като него, трябваше да се вдигнат на бунт.

За Гришин новината бе последният удар на един отвратителен ден. Единственото, което можеше да направи, бе да се постарае Туркин да бъде изпратен в лагер, в който нямаше шансове да оцелее.

В началото на 80-те лагерите за политически затворници бяха преместени от твърде достъпната Мордавия по на север в района около Перм, родното място на Гришин. Десетина от тях бяха съсредоточени край Всесвятское. Най-известните бяха Перм-35, Перм-36 и Перм-37. Но имаше и един много специален лагер, запазен за предатели. Нижни Тагил всяваше ужас дори и сред хората на КГБ.

Колкого и жестоки да бяха надзирателите, те живееха извън лагерите и издевателствата им можеха да бъдат само откъслечни и косвени: намаляване на дажбите увеличаване на работата. За да е сигурно, че „образованите“ затворници ще се сблъскват постоянно с реалностите на живота, в Нижни Тагил бе въдворена специално подбрана група от най-злите и безпощадни криминални престъпници от всички лагери.

Гришин се постара Николай Туркин да бъде изпратен в Нижни Тагил, а в документите му, в графа „Режим“, полковникът написа: „специален – свръхстрог“.

– Това е – въздъхна Кери Джордан. – Предполагам, си спомняш края на тази неприятна сага.

– Горе-долу. Ще ми припомниш ли? – отвърна Ървин и махна на келнера. – Две кафета, моля.

-През последната година, 1993-а, ФБР най-после пое осемгодишното търсене на предател в свои ръце. Те после твърдяха, че са разрешили целия случай сами за осемнайсет месеца, но истината е, че доста от работата по елиминиране на разните версии вече беше свършена. За съжаление, прекалено бавно. Трябва да им се признае обаче, че направиха онова, което ние трябваше да направим още в самото начало. Плюха на гражданските права и тайно взеха съдебни решения да прегледат банковите сметки на малцината заподозрени, които бяха останали. Принудиха банките да им покажат всичко и резултатът бе налице. Оказа се, че Олдрич Еймс е милионер, и то без швейцарските сметки, които бяха открити по-късно. Обяснението му, че жена му имала наследство в Колумбия, не се потвърди, и той бе подложен под наблюдение. Прибираха боклука, който се изхвърляше от дома му, влизаха в къщата му в негово отсъствие, ровеха се в компютъра му. Всичко изплува наяве или ако не всичко, то поне достатъчно, че да го разнищят. Писма от и до КГБ, банкови извлечения за баснословни суми сведения за тайници в района на Вашингтон. На 21 февруари 1994-а – Господи, Найджъл, никога ли няма да забравя тази дата? — го арестуваха на няколко преки от имението му в Арлингтън. След това всичко излезе на бял свят.

– Ти знаеше ли предварително?

– Не. Федералните съвсем не са сбъркали, че не са ми казали. Ако тогава знаех онова, което знам сега, щях да го пипна преди тях и да го разстрелям собственоръчно. Щях да седна на електрическия стол щастлив, с чувство за изпълнен дълг.

Някогашният заместиик-директор впери замислен поглед пред себе си, но в съзнанието му минаваха хора и имена, отдавна напуснали този свят.

– Четирийсет и пет провалени операции, двайсет и двама предадени агенти: осемнайсет руснаци и четирима от другите социалистически страни, четиринайсет от тях мъртви. И всичко само защото на тоя покварен мерзавец, който спокойно може да бъде наречен сериен убиец, му се е искало да има огромна къща и ягуар.

Найджъл Ървин не искаше да прекъсва болезнената му изповед, но промърмори:

– Трябваше сами да го направите, вътрешно.

– Знам, знам. Вече всички знаем. Трябваше да проверим финансовото състояние на заподозрените пък майната им на гражданските права. Още през есента на 1986-а Еймс вече е бил получил четвърт милион долара, депозирани в местни банки. Трябваше да тестваме четирийсетте и един човека, които имаха достъп до досиетата, с детектора на лъжата. Щеше да неприятно за невинните, но щяхме да хванем Еймс.

– А Монк? – попита англичанинът.

Кери Джордан се засмя. Сервитьорът, който нямаше търпение да разчисти и последната маса в празния ресторант, дойде да донесе сметката. Ървин му махна да я подаде на него. Младежът го изчака да извади кредитната си карта и отиде на касата да отрази плащането.

– Та за Монк. Какво да ти кажа, той също не знаеше. Беше Денят на президента, национален празник. Така че сигурно си е бил вкъщи, предполагам. По новините съобщиха едва на следващата сутрин. Тогава пристигна и проклетото писмо.