Иконата

Джейсън Монк сгъна писмото, остави го на масата, зарови лице в дланите си и зарида като дете. Не отиде на работа този ден. Не се и обади да обясни защо. Не отговори на звъненето на телефона. В шест вечерта, когато навън беше вече тъмно, той отвори телефонния указател, записа си нещо, качи се на колата и отиде в Арлинггън.

Почука учтиво на вратата на къщата, която търсеше,а когато вратата се отвори, кимна на жената на прага и каза:

– Добър вечер, госпожо Мългрю.

После невъзмутимо мина покрай нея и влезе в къщата.

Кен Мългрю беше в хола, без сако, с голяма чаша уиски в ръка. Обърна се, видя неканения гост и викна:

– Как се осмеляваш да...

Това бяха последните членоразделни звуци, които щяха да излязат от устата му през следващите няколко седмици. Монк го удари, с все сила, право в челюста.

Мългрю беше по-едър, но бе изгубил форма и още не се бе съвзел след пиянски обяд. Беше ходил на работа през деня, но в Управлението цареше пълна суматоха. Хората се скупчваха потресени по ъглите и шепнешком обсъждаха новината, която бушуваше като горски пожар.

Монк го удари всичко на всичко четири пъти –по веднъж за всеки загинал агент. Освен челюстта, счупи и носа му, насини и двете му очи и си излезе.

– Доста крайна мярка – вметна Найджъл Ървин.

– Меко казано – отвърна Джордан.

– Какво стана по-нататък?

– За щастие, госпожа Мългрю не викнала ченгетата, а се обадила в Управлението. Оттам изпратили една кола с хора, които пристигнали точно навреме, за да видят как изнасят Мългрю на носилка на път за близката болница. Успокоили жената, тя им разказала за случилото се и те запрашили към дома на Монк. Заварили го в къщи, нахвърлили се да го питат как я мисли тая, а той просто посочил писмото на масата. Те, естествено, не могли да го прочетат, но го взели със себе си.

– Уволниха ли го? – попита англичанинът.

– На часа. Всички много му съчувстваха, разбира се. Особено когато писмото бе прочетено в превод пред комисията. Даже ми разрешиха да се застъпя за него. Но решението бе категорично. Дори след ареста на Еймс, беше недопустимо служители на Управлението да млатят началниците си, каквато и да е причината.

Сервитьорът вече им хвърляше подканящи погледи. Двамата мъже станаха и тръгнаха към вратата.

– А какво стана с Мългрю?

– Уволниха го дисциплинарно година по-късно, когато цялата история с Еймс се разнищи.

– А Монк?

– Напусна града. Живееше с някакво момиче по онова време, но след случката се разделиха. Чуx че си е взел пенсията наведнъж. Във всеки случай не е във Вашингтон.

– А имаш ли представа къде е?

– Последно разбрах, че бил някъде при вас.

– В Лондон ? В Англия ?

– Не. Някъде из колониите.

– Зависими територии. Вече не се казват колонии. Къде по-точно?

– Някъде из островите Теркс-и-Кайкос. Нали ти казах, че си пада по морски риболов? Последно чух, че си бил купил лодка и си изкарвал прехраната, като возел туристи насам-натам.

Денят беше слънчев и топъл и Джорджтаун изглеждаше по-красив от всякога. Двамата застанаха на тротоара пред „Ла Шомиер“ да чакат такси за Кери Джордан.

– Наистина ли искаш да го изпратиш в Русия, Найджъл?

– В общи линии такъв е планът.

– Няма да се съгласи. Закле се кракът му повече да не стъпи там. Обядът беше прекрасен, виното също, но се опасявам, че ти загубих времето. Благодаря ти все пак, но съм сигурен, че няма да го убедиш. Нито с пари, нито със заплахи, нито с нищо.

Зададе се такси. Двамата си стиснаха ръцете, Джордан се качи в колата и замина, а сър Найджъл пресече улицата и тръгна към хотела си. Трябваше да звънне тук-там.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

„Фокси лейди“ бе завързана за пристана и заключена за през нощта. Джейсън Монк си взе довиждане с тримата италианци, които, макар да не бяха уловили кой знае какво, бяха останали доволни от пътуването почти колкото и от виното, което бяха донесли със себе си на борда.

На масата до пристана Джулиъс почистваше главите и вътрешностите на две средноголеми златоперки. В джоба му шумолеше надницата му от днешните чартъри и бакшишът, който италианците му бяха оставили.

Монк мина покрай „Тики Хът“ и тръгна към „Банана Боут“, чиято покрита дървена тераса вече беше пълна с подранили пияници. Отиде до бара и кимна на бармана.

– Както обикновено? – усмихна се Роки в отговор.

– Защо не? Аз съм човек с навици.

Беше постоянен клиент на заведението от години и се бяха разбрали с Роки хората да го търсят в „Банана Боут" , когато е на плаване. Всъщност телефонният номер на ресторанта беше на всички картички които бе раздал из хотелите на острова, за да привлича клиенти.

Мейбъл, жената на Роки, подвикна иззад иззад тезгяха.

– Търсиха те от „Грейс Бей Клъб“.

– А-ха. Казаха ли нещо?

– Не, просто да им се обадиш.

Мейбъл му подаде телефона, който държеше зад касовия си апарат, и Монк позвъни на рецепцията в хотела. Жената отсреща веднага го позна.

– Здравей, Джейсън, как беше днес?

– Немота да се оплача, Луси. И по-лошо е било. Ти ли си ме търсила ?

– Да. Какво ще правиш утре?

– Ах ти, немирнице, какво си намислила?

Едрата, весела лелка на рецепцията в хотела на три мили от брега прихна в звънлив смях.