Мич вдигна глава от шахматната дъска, на която Сайрън го довършваше, и кимна към телефона в ъгъла.
– Насаме – каза Монк.
Този път и двамата впериха погледи в него.
– Няма проблеми – отвърна Сайрън. – Иди в кабинета.
Монк седна сред книгите и ловните трофеи в личния кабинет на лорд Форбс и набра дълъг номер. Телефонът отсреща иззвъня в малка дървена къща в Кроузът, Централна Вирджиния, където слънцето, подминало Шотландия преди пет часа, клонеше към залез над Симите хребети. На десетото позвъняване в слушалката се чу женски глас:
– Ало?
В съзнанието на Монк изникна малката, но уютна дневна, огънят в камината зиме, алените проблясъци по сватбените мебели, които толкова обичаше и лъскаше.
– Здравей, мамо, Джейсън е.
Старческият глас зазвънтя от радост.
– Джейсън! Къде си, синко?
– Пътувам, мамо. Как е татко?
След удара баща му прекарваше повечето от времето си в люлеещия се стол на верандата, загледан в малкото градче и планините отвъд, където преди четирийсет години бе водил първородния си син на лов.
– Добре е. Дреме на верандата. Топло е. Изкарахме дълго и горещо лято. Ще му кажа, че си се обаждал. Ще се зарадва. Кога ще ни дойдеш на гости? Толкова отдавна не сме се виждали.
Имаше двама братя и една сестра, отдавна напуснали скромния дом. Единият работеше за застрахователна компания, другият продаваше имоти по крайбрежието на Чесапийк, а сестра му бе омъжена за фелдшер. И тримата бяха във Вирджиния и често отскачаха да видят родителите си. А него все го нямаше.
– Веднага щом се освободя, мамо. Обещавам.
– Пак заминаваш, нали, сине?
Монк знаеше какво има предвид. Беше разбрала за Виетнам още преди да пристигне повиквателната, години наред му се обаждаше във Вашингтон преди всяко пътуване в чужбина, сякаш подозираше нещо, което по никакъв начин не би могла да знае. Какво нещо е майката... Деляха ги пет хиляди километра, а тя сякаш усещаше опасността.
– Ще се върна. И ще дойда да ви видя.
– Пази се, Джейсън.
Той вдигна глава към прозореца и погледна звездите над Шотландия. Искаше му се да се бе прибирал у дома по-често. Родителите му бяха остарели без него. Искаше му се да бе намирал повече време за тях. Непременно щеше да им отиде на гости, стига да се върне от
Русия жив и здрав.
– Не се притеснявай, мамо. Ще се пазя.
Последва пауза, сякаш и двамата не намираха подходящите думи.
– Обичам те, мамо – каза Монк накрая. – Кажи на татко, че ви обичам.
Той остави слушалката. Два часа по-късно сър Найджъл Ървин прочете разпечатката в дома си в Дорсет На следващата сутрин Сайрън и Мич закараха Монк до летишето на Абърдийн и го придружиха до Лондон.
Там той отседна със сър Найджъл Ървин в един тих и дискретен хотел зад Мраморната арка в Лондон и в продължение на пет дни старият разузнавач му обясни подробно какво трябва да направи. Накрая не им остана нищо друго, освен да се сбогуват.
Ървин му подаде лист хартия и каза:
– Ако тази прекрасна високотехнологична система за комуникация ти изневери някога, това е адресът на един човек, който би могъл да препрати съобщението ти. Само в краен случай, разбира се. Е, довиждане, Джейсън. Няма да идвам на „Хийтроу“. Мразя летищата. Мисля, че ще се справиш, Джейсън. Сигурен съм, по дяволите.
Сайрън и Мич го закараха до „Хийтроу“ и го придружиха до терминала. Преди да се разделят, му подадоха ръка и казаха:
– Успех, шефе.
Полетът мина спокойно и без произшествия. Никой не знаеше, че той изобщо не прилича на онзи Джейсън Монк, пристигнал на четвърти терминал преди трийсет дни. Никой не подозираше, че няма нищо общо с човека от паспорта, който носеше. Служителите просто кимваха и го пропускаха.
Пет часа по-късно, преместил часовника си с още два часа напред, той се приближи към контролно-пускателния пункт на летище "Шереметиево" в Москва. Визата му беше редовна, очевидно издадена от Руското посолство във Вашингтон, и нямаше пречки да бъде допуснат в страната.
На митницата той попълни дългата декларация и сложи единствения си куфар на плота за проверка. Митничарят го погледна и посочи дипломатическото куфарче в ръцете му.
– Отворете – каза на английски.
Усмихнат и ведър като типичен американски бизнесмен, Монк отвори куфарчето. Митничарят прелисти документите, после взе лаптопа. Огледа го одобрително, каза: „Хубава вещ“ и отново го върна в куфарчето. Драсна набързо с тебешир върху багажа на Монк и мина на следващия пътник.
Монк събра нещата си, мина през стъклените врати и влезе в страната, в която се бе заклел да не се връща никога.
ВТОРА ЧАСТ
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Хотел „Метропол беше какъвто го помнеше — масивен, сив, квадратен, възправил се от другата страна на площада срещу Болшой театър.
Монк отиде на рецепцията, представи се и подаде паспорта си. Служителят натрака нещо на компютъра, изчака потвърждението на резервацията и взе паспорта. Погледна снимката, после Монк, кимна и се усмихна дежурно.