Стаята бе точно тази, която бе поискал по препоръка на един от хората на сър Найджъл, посетил Москва преди месец. Беше ъглова, на осмия етаж, гледаше към Кремъл и най-важното – имаше балкон, който опасваше цялата страда.
Заради часовата разлика денят му съвсем се беше стопил и докато се настани, навън вече бе започнало да се здрачава. Октомврийската вечер беше достатъчно студена за онези, които можеха да си позволят палта, да ги носят. Монк вечеря в хотела и си легна рано.
На сутринта на рецепцията беше застъпил друг дежурен.
– Имам малък проблем – каза му Монк. – Налага се да занеса паспорта си в Американското посолство за една проверка. Дреболия, нали разбирате, бюрокрация...
– Съжалявам, господине, но паспортите на гостите остават при нас до тяхното заминаване – отвърна служителят.
Монк се наведе през плота и в пръстите му прошумоля стодоларова банкнота.
– Разбирам ви напълно — каза той сериозно, — но от тук заминавам за Европа, където ще остана доста дълго време. Паспортът ми изтича и се налага да го занеса в посолството, за да ми издадат нов. Ще отнеме само няколко часа...
Дежурният беше млад, току-що оженен, с бебе на път. Пресметна набързо колко рубли може да купи на черния пазар с тези сто долара и се огледа притеснено.
– Изчакайте малко – каза му и изчезна зад стъклената преграда, която делеше рецепцията от канцелариите отзад.
Пет минути по-късно се върна с паспорта.
– По принцип съм длъжен да го задържа, докато сте в хотела – повтори. – Непременно трябва да ми го върнете, освен ако не си тръгвате.
– Нали ви казах, щом си свършат работата във консулския отдел, веднага ви го връщам. Докога сте на смяна?
– До два следобед.
– Добре, ако не успея до този час, ще го дам на колегата ви най-късно привечер.
Паспортът и стодоларовата банкнота смениха местата си. Монк и младежът зад плота вече бяха съучастници. Кимнаха си с усмивка и се разделиха.
Щом се върна в стаята си, Монк окачи табелката „Не безпокойте“ отвън и заключи вратата. Затвори се в банята, извади разтворителя за боя, който според етикета на шишенцето беше течност за очи, и напълни мивката с топла вода.
Сивите коси на доктор Филип Питърс изчезнаха и на тяхно място се появиха русите къдрици на Джейсън Монк. Мустаците минаха под бръснача, а тъмните очила, които прикриваха слабите очи на доктора, попаднаха в едно от кошчетата в коридора.
Паспортът, който Монк извади от куфарчето си, носеше собствения му лик и име и съдържаше печат за влизане на служител от контролно-пропускателния пункт на летището, изкопиран едно към едно – но с нова дата – от документите на пратеника на Ървин посетил Москва месец по-рано. В обложката беше сгъната митническа декларация на името на Монк, също надлежно оформена.
Около десет сутринта Монк слезе на партерния етаж, прекоси просторното фоайе и излезе през най-отдалечената от рецепцията врата. Пред „Метропол“ чакаха пет-шест таксита. Монк се качи на едно от тях и каза на отличен руски:
– Хотел „Пента Олимпик“.
Шофьорът кимна и потегли.
Олимпийският комплекс, построен за игрите през 1980-а, се намира на север от центъра на града, непосредствено след околовръстното шосе Садово – Спаское. Зад огромния олимпийски стадион, който все още беше най-високата постройка наоколо, се издигаше немският хотел „Пента“. Монк слезе пред главния вход, плати на шофьора и влезе във фоайето. Когато таксито си замина, той излезе от хотела и извървя останалите триста метра от пътя си пеша.
Целият район на юг от стадиона бе добил онзи мрачен и занемарен вид, който неминуемо следва липсата на пари и желание да се поддържа и чисти. Построени по времето на комунизма, еднотипните сгради, приютили посолства, офиси и ресторанти, сивееха от летен прахоляк, който щеше се циментира с настъпващата зима. По улиците се търкаляха хартии, вестници и парчета стиропор.
Непоствено след улица „Дурова“ имаше оградено пространство, чиито градини и сгради излъчваха съвсем друга атмосфера. Зад оградата се издигаха три основни здания: общежитие за посетители от провинцията, ново и красиво училище, построено в средата на деветдесетте, и самият храм.
Главната джамия на Москва бе строена 1905-а, дванайсет години преди Ленин да завземе страната, и носеше отпечатъка на предреволюционно великолепие. През седемдесетте години комунизъм тя бе оставена на произвола на времето, наред с християнските църкви, низвергнати от атеистичната държава. След падането на комунизма щедро дарение от Саудитска Арабия бе финансирало петгодишна реставрационна и строителна програма. Общежитието и училището бяха резултат именно от тази програма.
Самата джамия не беше разширена и представляваше сравнително малка сграда, боядисана в бледосиньо и бяло, с тесни прозорци и тежка дъбова врата с антична дърворезба.
Щом прекрачи прага, Монк събу обувките си, остави ги в една от преградките в преддверието и влезе в храма.