Иконата

– Да, знам сър. Всички така казват. А после късметът се оказва по-малко от необходимото. Вие бъдете подготвен, пък нека не се наложи.

В началото на третата седмица Монк бе запознат със "свръзката“ си. Изненадващо млад мъж на име Дани пристигна от Лондон и донесе със себе си куфарче.

– Това е най-обикновен лаптоп – обясни той.

И наистина беше – не по-голям от нормална книга, с екран от вътрешната страна на капака и чупеща се клавиатура, която излизаше отвътре и се разгъваше до стандартните размери. Беше от ония умни машинки, които вече всеки втори бизнесмен носеше в куфарчето си.

– Дискетата... – Дани размаха нещо като кредитна карта под носа на Монк и го пъхна отстрани в лаптопа .., съдържа обичайната информация, необходима на един бизнесмен, за какъвто ти ще се представяш. Данните вътре свързани с търговията и дори и откраднати не биха представлявали интерес за когото и да е било, освен за собственика.

– Е?-попита Монк.

Даваше си сметка, че този обезоръжаващо млад човек е от онези, родени десетилетия след него, които бяха израсли с компютрите и сега схващаха сложните механизми по-лесно от египетски йероглифи. Той самият сто пъти би предпочел египетския.

– А това какво е? – попита Дани и размаха друг предмет.

– Кредитна карта – отвърна Монк.

– Я погледни пак.

Монк разгледа тънкото пластмасово правоъгълниче, видя магнитната лента на гърба и отвърна:

– Добре де, прилича на кредитна карта.

– Може дори да послужи като кредитна карта – отвърна Дани, – но не я използвай като такава. Да не би случайно някой раздрънкан апарат да я повреди нещо. Пази я като очите си, гледай много-много да не я показваш насам-натам и я използвай само при необходимост.

– Какво прави? – попита Монк.

– Какво ли не. Кодира всичко, което напишеш на компютъра. Има в паметта си сто кода за еднократна употреба. Въобще не ги знам какви са – това не е по моята част, – но доколкото разбрах, са непробиваеми.

– Чудесно – каза Монк, доволен, че най-после чува нещо, което да му звучи познато.

Дани извади дискетата и сложи на нейно място кредитната карта.

– Значи лаптопът се захранва от литиева батерия с достатъчно мощност да предава към сателит. Дори и да имаш на разположение електрически контакт, използвай батерията, за да не се получи срив в напрежението или токов удар. Иначе можеш да я зареждаш в мрежата. Сега включи компютъра.

Той посочи съответното копче и Монк го натисна.

– Напиши съобщението си до сър Найджъл в прав текст.

Монк натрака с двайсетина думи, че е пристигнал добре и е осъществил първия контакт.

– Сега натисни този бутон тук. На него пише друго, но той дава команда за кодиране.

Монк натисна копчето. Нищо не стана. Съобщението му продължи да стои на екрана.

– Сега изключи компютъра.

Текстът изчезна.

– Толкоз – каза Дани. – Всичко е изтрито от паметта завинаги. Кодираното ти съобщение вече се намира във „Върджил" – така сме кръстили картата – и чака да бъде излъчено. Сега пусни пак лаптопа.

Монк включи машинката. Екранът светна, но остана празен.

– Сега натисни тук. Клавишът по принцип има други функции, но когато „Върджил" е вътре, дава команда за приемане и предаване. От тук нататък, просто трябва да оставиш компютъра включен. Два пъти дневно над мястото, където се намираш, минава сателит. Програмиран е, като се приближи, да започне да излъчва сигнал към земята. Предава на същата честота като „Върджил", само че са му необходими наносекунди и сигналът е кодиран. С две думи, казва: „Там ли си, бебче?“ „Върджил“ чува сигнала, идентифицира Майката, потвърждава и изпраща твоето съобщение. В нашия жаргон на това му викаме „здрависване“.

– И толкоз?

– Не съвсем. Ако Майката има съобщение за "Върджил“, тя също предава. „Върджил“ получава информацията – кодирана с еднократен код, след което Майката отминава и изчезва. Междувременно вече е изпратила твоето съобщение до базата, където и да се намира тя. Аз не знам и не ми и трябва.

– Трябва ли да стоя при машината, докато прави всичко това? – попита Монк.

– Разбира се, че не. Можеш да ходиш, където си искаш. Като се върнеш, ще види, че екранът продължава да свети. Натискаш това копче тук. На него не пише "Декодиране“, естествено, но това са му фукциите, когато „Върджил“ е вътре. Съобщението от дома ще ти се появи на екрана. Прочиташ го, изключваш компютъра и всичко се изтрива. Завинаги. А сега, най-важното. Ако искаш да пръснеш малкото мозъче на "Върджил“ на парчета, трябва да набереш тези четири цифри последователно. – Той показа на Монк някакъв номер, написан на късче картон. – Така че никога не го прави, освен ако не искаш „Върджил“ да се превърне просто в обикновена кредитна карта.

В продължение на два дни двамата повтаряха процедурите отново и отново, докато не се убедиха, че всичко е напълно ясно. След това Дани си замина за силиконовия свят, в който живееше.

В края на третата седмица всички инструктори си тръгнаха от замъка Форбс доволни.

Същия ден Монк, Сайрън и Мич седяха в приемната след вечеря, когато Монк попита:

– Кой телефон мога да ползвам?