Иконата

Двамата си бяха резервирали стаи в „Национал“, но не искаха да се регистрират, преди да се е стъмнило. Затова прекараха деня в меките кожени кресла във фоайето на хотел „Палас“.

***

Два дни по-рано Джейсън Монк бе изпратил кодирано съобщение от усъвършенствания си компютър. Беше кратко и ясно. Срещнал се с генерал Петровски, срещата минала добре, движел се из града с помощта на чеченците, най-често като свещеник, военен, милиционер или скитник, и патриархът бил съгласен пак да приеме английския си гост.

Прекосило света до централата на ИнТелКор, съобщението бе препредадено до сър Найджъл в Лондон, който единствен разполагаше с кода, за да го дешифрира.

Именно то го бе довело от Лондон в Киев, а оттам с влака до Москва.

Но и хората във ФАПСИ, които вече работеха почти изцяло за полковник Гришин, не бяха пропуснали да го засекат. Докато експресът Киев-Москва летеше в нощта, генералният директор на ФАПСИ разговаряше с Гришин.

– На няколко пъти успяваме да го засечем – каза директорът. – Миналия път предаваше някъде от Соколники, сега пък от района на Арбат. Явно се мести.

– Арбат ли? – процеди през зъби Гришин.

Районът се намира едва на километър от стените на Кремъл.

– Има и нещо друго, за което трябва да ви предупредим, полковник. Ако използва такъв компютър, какъвто предполагаме, не е необходимо да присъства, когато се излъчва или приема съобщението. Може да включи машината и да си излезе.

– Вие намерете машината – нареди Гришин – Все ще се върне при нея, а когато го направи, аз ще съм там да го чакам.

– Ако изпрати още две съобщения или едно, което да трае поне половин секунда, ще го хванем. С точност до неколкостотин метра, може би дори по-близо.

Онова, което двамата не можеха да знаят, бе, че според плана на сър Найджъл Ървин, Монк трябваше да излъчи поне още три съобщения.

***

- Появи се пак, полковник Гришин.

Гласът на отец Максим трепереше от напрежение. Часът беше шест вечерта, навън бе тъмно като в рог и ужасно студено. Гришин още беше в кабинета си в сградата до булевард „Киселни“. Тъкмо се канеше да си тръгва, когато от централата му позвъниха. Дежурният, чувайки името „Максим“, веднага бе прехвърлил разговора на шефа на охраната.

– Успокой се, отче, кой се е появил?

– Англичанинът. Старият англичанин. Стоя при Негово светейшество близо час.

– Не може да бъде.

Гришин беше раздал доста пари из Имиграционния отдел на Вътрешното министерство и сред контраразузнавачите на Федералната служба за сигурност, за да го уведомят, ако англичанинът отново прекрачи границите на страната, но никой не се бе обадил.

– Знаеш ли къде е отседнал?

– Не, но дойде със същата кола.

""Национал", помисли си Гришин. Старият глупак е отишъл в същия хотел." Още не можеше да си прости, че е изпуснал "господин Тръбшоу“ миналия път, но знаеше, че този път няма да му избяга.

– Къде си?

– На улицата. Обаждам се от портативния си телефон.

– Той не е сигурен. Отивай на обичайното място и ме чакай там.

– Не мога, полковник. Ще ме търсят.

– Слушай, глупако, обади се в резиденцията и им кажи, че не се чувстваш добре. Че си отишъл до аптеката за лекарство. Кажи им каквото си искаш, но отиди на мястото и чакай.

Той затвори телефона и нареди на заместника си, бивш майор от КГБ, да се яви в кабинета му незабавно.

– Вземи десет души, от най-добрите. Искам ги цивилни с три коли.

Петнайсет минути по-късно той връчи снимката на сър Найджъл Ървин на заместника си и каза:

– Това е той. Най-вероятно го придружава по-млад мъж, як, с тъмна коса. Отседнали са в „Национал“. Искам двама души във фоайето – ще покриват асансьорите и рецепцията. Двама в кафенето на партера, двама на улицата и четирима в две от колите. Ако се появи, оставяте го да влезе и ми се обаждате. Ако е вътре, не искам да излиза без мое знание.

– Ако тръгне с кола?

– Проследете го, а ако видите, че отива към летището, предизвикайте катастрофа. Не трябва да стига до летището.

– Тъй вярно, господин полковник.

Когато заместникът му изхвърча да инструктира хората си, Гришин се обади на друг експерт, на когото редовно снасяше пари – бивш взломаджия, специализирал се в хотелските кражби, за когото се говореше, че може да отвори всяка врата в който и да е московски хотел.

– Вземи си инструментите, отиди в „Интурист“, седни във фоайето и дръж портативния си телефон включен. Искам да влезеш в една хотелска стая тази вечер, не знам точно в колко часа. Ще ти обадя, като му дойде времето.

Хотел „Интурист“ беше на двеста метра от "Национал“, зад ъгъла на улица „Тверская“.

Трийсет минати по-късно полковник Гришин вече беше в църквата „Вси Светии“. Уплашеният свещеник чакаше, плувнал в пот.

– Кога дойде?

– Към четири часа. Не се обади предварително, но Негово светейшество изглежда го очакваше. Казаха ми да го заведа направо в кабинета. Беше с преводача си.

– Колко време стояха?

– Около час. Поднесох им чай, но престанаха да говорят, докато бях в стаята.

– Остана ли да подслушваш на вратата?