– Опитах се, полковник, но не можах много. Чистачките се мотаеха наоколо, онези, монахините. А също и архидяконът, личният секретар на Негово светейшество.
– Какво чу?
– Най-много говориха за някакъв принц. Англичанинът предлагаше на патриарха някакъв чужд принц, който да станел нещо. Чух фразата „кръвта на Романови“ и после „много подходящ“. Старецът приказва съвсем тихо. Не че има някакво значение; така или иначе не разбирам английски. За щастие преводачът говори по-високо. Патриархът не каза почти нищо, предимно слушаше. По едно време го видях да разглежда някаква карта. После трябваше да се скрия. Почуках и влязох да ги питам дали искат още чай. Заварих Негово светейшество да пише писмо. Каза ми, че не иска нищо, и ми махна да си вървя.
Гришин се замисли.
– Нещо друго?
– Да. Като си тръгнаха, отвориха вратата на сантиметри. Аз стоях отвън и ги чаках с палтата. Чух патриархът да казва: "Ще разговарям със служебния президент при първия удобен случай.“ Чух го съвсем ясно. Беше единственото пълно изречение, което успях да доловя.
Гришин се обърна към отец Максим със злобна усмивка.
– Боя се, че патриархът заговорничи с чужди сили срещу бъдещия ни президент. Това е много тъжно и много жалко, защото няма да успее. Сигурен съм, че Негово светейшество го прави с добри намерения, но много е сглупил. След изборите всичко това може да бъде забравено, но ти, скъпи ми приятелю, няма да бъдеш забравен. През времето, което прекарах в КГБ, се научих да различавам предателя от истинския патриот. Предателите при определени обстоятелства могат да бъдат опростени. Като Негово светейшество, например. Но истинските патриоти винаги ще бъдат възнаградени.
– Благодаря, полковник.
– Имаш ли почивен ден?
– По една вечер на седмица.
– След изборите трябва да дойдеш да вечеряш в някой от лагерите на нашата Младежка бойна лига. Момчетата са малко недодялани, но иначе са добри по сърце. И естествено много яки. Всичките от петнайсет до деветнайсетгодишни. Най-добрите ги взимаме за Черната гвардия.
– Би ми било.., много.., приятно.
– И, разбира се, след изборите ще намекна на президент Комаров, че бойците ни се нуждаят от добър свещеник, задължително митрополит, естествено.
– Много сте мил, полковник.
– Тепърва ще разбереш колко мил мога да бъда, отче. Връщай се сега в резиденцията. Дръж ме в течение. И вземи това. Знаеш какво да правиш с него.
Когато информаторът си замина, полковник Гришин нареди на шофьора си да го закара в хотел „Национал“.
„Време е, помисли си той, този досаден западняк и наглия му американски приятел да разберат какъв е животът в съвременна Москва.“
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Полковник Гришин накара шофьора си да спре на "Охотни ряд“, която минава от северозападната страна на Манежния площад, където се издига хотел „Национал“. От мястото си виждаше двата автомобила, които хората му бяха паркирали пред редицата магазини срещу фасадата на хотела.
– Чакай тук – каза той на шофьора си и излезе. Макар да бе едва седем вечерта, температурата навън беше двайсет градуса под нулата. Редките минувачи пристъпваха по заледените тротоари, сгушили глави в яките си.
Той прекоси улицата и почука на стъклото на шофьора. Замръзналото стъкло се отвори със скърцане.
– Да, господин полковник.
– Къде е?
– Трябва да е вътре, ако изобщо е бил в хотела, когато пристигнахме. Никой, който да прилича на него, не излизал, откакто сме тук.
– Обади се на Кузнецов. Кажи му, че го викам тук.
Пропагандният шеф пристигна двайсет минути по-късно.
– Искам пак да се направиш на американски турист – каза Гришин и извади снимка на сър Найджъл от джоба си. – Този е човекът, когото търсим. Пробвай с Тръбшоу или Ървин.
След десет минути Кузнецов се върна.
– Вътре е, под името Ървин. В момента си е в стаята.
– Номер?
– Две пет две. Това ли е?
– Да, друго не ми трябва.
Гришин се върна в колата си и се обади на взломаджията, който го чакаше зад ъгъла във фоайето на „Интурист“.
– Готов ли си?
– Да, полковник.
– Стой на прослушване. Стаята, която искам да претърсиш, като ти дам команда, е двеста петдесет и втора. Нищо не искам да взимаш, но да не остане нито кътче непретърсено. Един от хората ми чака във фоайето. Ще дойде с теб.
– Разбрано.
В осем часа един от двамата съгледвачи, които Гришин бе разположил във фоайето, излезе на тротоара, кимна на колегите си в близката кола и продължи нататък.
Минути по-късно двама мъже с дебели зимни палта и кожени шапки на главите излязоха отвътре и завиха наляво по улицата към Болшой театър.
Гришин се обади на крадеца.
– Човекът напусна хотела. Стаята е празна.
Една от колите на Гришин започна бавно да пълзи след двамата пешеходци. Преследвачите, които чакаха в кафенето на партерния етаж, излязоха и свърнаха след англичаните. На улицата вече имаше четирима души пеша и още четирима в две коли.
Шофьорът на Гришин попита:
– Да го заловим ли, господин полковник?
– Не, искам да видя къде отиват.
Имаше вероятност Ървин да осъществи контакт с американеца Монк. Ако това станеше, Гришин щеше да ги хване и двамата.