Иконата

От четиримата, които бяха сложени на пост в хотела, двама бяха останали. Единият сега стоеше в дъното на коридора до асансьорите и гледаше да не дойде някой. В Такъв случай уговорката им беше да го изпревари и да започне да си подсвирква нещо, за да предупреди крадците. Вторият бе с взломаджията, който в момента се бе навел над ключвалката на стая 252-ра и правеше онова, което най-много му идваше отръки.

– Обадете ми се, като влезете – каза Гришин.

Десет минути по-късно ключалката каза "щрак" и се отвори. Гришин бе информиран на часа.

– Всяко листче, всеки документ – снимате и оставяте на същото място – нареди той.

В стаята на сър Найджъл Ървин претърсването беше бързо и щателно. Крадецът прекара десет минути, в банята, излезе и поклати глава. В чекмеджетата на раклата го очакваше обичайният набор от вратовръзки ризи, гащи и носни кърпи. Нощните шкафчета бяха празни. Същото се отнасяше и за сака върху гардероба и джобовете на двата костюма вътре.

Крадецът коленичи и доволно възкликна.

– А-ха!

Куфарчето беше под леглото, забутано навътре чак до средата, където трудно можеше да бъде забелязано. Той го придърпа с една закачалка и се зае с шифъра на ключалката. Отне му едва три минути.

Когато отвори капака, остана разочарован. Вътре имаше пластмасов „джоб“ с пътнически чекове, които той щеше да вземе, ако не бяха изричните заповеди на Гришин да не прибира нищо; портфейл с няколко кредитни карти и сметка от бара на „Уайт’с Клъб“ в Лондон, и плоско сребърно шише, чието съдържание издаваше непозната миризма.

В джобовете на капака имаше само обратен билет до Лондон и карта на Москва. Той прегледа страниците ѝ да види дали няма нещо отбелязано но не намери никакви знаци. После фотографира всички документи, а горилата с него докладва на Гришин какво са открили.

– Трябва да има писмо – дочу се металния глас от улицата петстотин метра по-надолу.

Предупреден какво трябва да търси, крадецът отново разгледа куфарчето и откри двойното дъно. Вътре намери дълъг кремав плик, а в него – лист от същата хартия със знака на Патриаршията на Москва и цяла Русия. За по-сигурно писмото беше фотографирано три пъти.

– Заличете следите и тръгвайте – нареди Гришин

Двамата оставиха куфарчето така, както го бяха намерили: писмото – прибрано в плика; плика – поставен по същия начин в тайния джоб под дъното на куфара; самия куфар — затворен, с ключалките, нагласени на същата комбинация от цифри както преди отварянето, и пъхнат на същото място под леглото.

Когато стаята изглеждаше, сякаш след сър Найджъл Ървин в нея не е стъпвал никой, двамата мъже си тръгнаха.

***

Вратата на ресторант „Сребърен век“ се отвори и затвори с глухо свистене. Гришин и четирима от хората му прекосиха малкото фоайе и отгърнаха тежките завеси, които водеха към самия ресторант. Салонният управител дотича да ги пресрещне.

– Много съжалявам, господа...

– Разкарай се от пътя ми – просъска Гришин, без да го погледне.

Човекът се сепна, погледна четиримата, които вървяха зад високия мъж с черното палто, и се отдръпна. От опит знаеше, че с такива хора не се спори. Макар да бяха облечени цивилно, четиримата телохранители бяха доста яки, а по лицата им личеше, че са се били неведнъж. И без униформите веднага се разбираше, че са от Черната гвардия, а възрастният салонен управител знаеше, че с тях шега не бива.

Предводителят им огледа залата и погледът му се спря на двамата чужденци, които вечеряха в дъното. Той кимна на един от хората си да го придружи, а другите останаха да вардят на вратата. Едва ли щеше да има нужда от тях. По-младият от двамата англичани можеше да се опита да предприеме нещо, но щеше да бъде неутрализиран за секунди.

– Тези приятелчета ваши ли са? – тихо попита Винсънт.

Чувстваше се беззащитен без оръжие и се питаше докъде ще стигне с тъпия нож за пържоли в чинията си. До никъде, отговори си мислено.

– Мисля, че това са господата, чиято печатница поразвалихте преди няколко седмици – каза Ървин и избърса устата си. Патицата беше великолепна.

Мъжът с черното палто застана пред масата и ги изгледа от високо. Мутрата застана зад него.

– Сър Ървин?

Гришин не говореше чужди езици.

– Всъщност, казва се сър Найджъл. С кого имам честта? – отвърна Ървин на английски. Винсънт преведе.

– Не си играйте игрички! Как влязохте в страната?

– През летището.

– Лъжеш!

– Уверявам ви, полковник... Полковник Гришин, нали не бъркам?... Документите ми са изрядни. Намират се на рецепцията на хотела, разбира се, иначе бих могъл да ви ги покажа.

Гришин се поколеба за миг. Когато заповядваше на държавните органи, раздавайки съответните рушвети, заповедите му обикновено се изпълняваха. Но дали пък не му бяха изневерили този път? Някой щеше здравата да си изпати.

– Намесваш се във вътрешните работи на Русия, англичанино. И това хич не ми харесва. Американската ти пионка Монк скоро ще бъде заловен и лично ще си разчистя сметките с него.

– Свършихте ли, полковник? Защото, ако сте свършили, тъй и тъй си говорим откровено, позволете ми да бъда напълно искрен с вас.