Иконата

Англичаните спряха на светофара на ъгъла на „Тверская“, изчакаха зеления сигнал и преминаха. Секунди по-късно от другата страна зави взломаджията.

Имаше завиден опит в работата си и винаги се правеше на чужд бизнесмен – почти единственото съсловие, което все още можеше да си позволи да отсяда в скъпите хотели на Москва. Палтото и костюмът бяха от Лондон, естествено откраднати, а самоувереният му вид можеше да заблуди персонала на всеки хотел.

Гришин го видя да влиза през въртящите се врати на „Национал“ и доволно потри ръце. Найджъл Ървин не носеше куфарче: ако имаше такова, то щеше да е в хотелската му стая.

– Давай – нареди той на шофьора си.

Мерцедесът излезе от мястото си и се приближи на стотина метра от двамата пешеходци.

– Забелязахте ли, че ни следят? – попита небрежно Винсънт.

– Двама отпред, двама отзад и една кола отсреща – отвърна сър Найджъл.

– Впечатлен съм, сър.

– Мило момче, може да съм стар и побелял, но все си мисля, че още мога да забележа, ако са ми лепнали опашка, особено когато е толкова голяма и тромава.

Заради неограничената си власт разузнавачите от старото Второ главно управление рядко си бяха правили труда да се прикриват по улиците на Москва. За разлика от колегите си от ФБР във Вашингтон и МИ-5 в Лондон, изкусното следене не беше техен специалитет.

След като подминаха бляскавата фасада на Болшой театър, а след него и по-скромния Малий театър, двамата пешеходци наближиха странична уличка. Непосредствено преди ъгъла имаше широк вход, пред който омотан в черги скитник се опитваше да спи въпреки жестокият студ. Сър Найджъл се спря.

Отпред и отзад преследвачите разсеяно се загледаха в празните витрини на магазините.

Усетил, че го гледат, скитникът се размърда и надигна глава.

– Не беше пиян. Под вълнената завивка изнуреното му старческо лице беше набраздено от годините, труда и лишенията. На ревера на прокъсаното му палто висяха няколко избелели медала. Две уморени, хлътнали очи погледнаха отчаяно към чужденеца.

По време на мандата си в Москва Найджъл Ървин бе изучил руските медали. Единият на палтото на скитника му беше познат.

– Сталинград? – попита той тихо. – Били сте се при Сталинград?

Парцаливият шал около главата на стареца бавно се поклати.

– Сталинград – отвърна дрезгаво клетникът.

Трябваше да е бил на по-малко от двайсет години в онази мразовита зима на 1942-ра, когато са го пратили да се бие с Шеста армия на Фон Паулус за всеки сантиметър земя от града на Волга.

Сър Найджъл бръкна в джоба на панталона си и извади една банкнота. Петдесет милиона рубли, около трийсет долара.

– Вземи – каза той на руски. – Купи си храна, топла супа. Чашка водка. За Сталинград.

После се изправи и продължи, разчувстван, тъжен и ядосан. Винсънт дотича след него.

Преследвачите се отлепиха от витрините и отново тръгнаха по петите им.

– Боже Господи, как са могли да стигнат дотук – каза той като на себе си и сви в страничната уличка.

Предавателят в колата на Гришин запращя.

– Свърнаха встрани. Влизат в някакъв ресторант –докладва един от преследвачите.

„Сребърен век“ е друг традиционен руски ресторант, който се намира в тясна уличка на гърба на театъра. Направен в някогашната Централна московска баня, той е изключително интересен с покритите си с мозайки стени, на които са изрисувани битови сцени от отминали времена.

След пронизващия студ навън двамата посетители с удоволствие влязоха в топлия салон.

Ресторантът беше препълнен, почти нямаше свободна маса. Щом ги видя, салонният управител се втурна насреща им.

– Съжалявам, но всичко е резервирано, господа – каза той на руски. – Голямо частно празненство. Много съжалявам.

– Виждам една свободна маса там – отвърна Винсънт също на руски. – Вижте, ето там.

В дъното на салона наистина имаше една празна маса за четирима. Руснакът се огледа притеснено. Даваше си сметка, че гостите са чужденци и следователно ще платят в долари, но не можеше просто ей така да ги настани.

– Ще трябва да попитам домакина на тържеството – каза той и отиде при красив, мургав мъж, който седеше, заобиколен от приятели, на най-голямата маса в салона.

Мъжът огледа двамата чужденци и кимна. Сервитьорът дотича обратно.

– Нямат нищо против. Заповядайте след мен.

Сър Найджъл Ървин и Винсънт седнаха един до друг на скамейката покрай стената и Винсънт кимна за благодарност на непознатия на съседната маса.

Поръчаха си патица със сос от диви къпини и приеха препоръчаното от сервитьора кримско червено вино, което се оказа великолепно.

Отвън четиримата пеши преследвачи на Гришии бяха блокирали улицата от двете страни. Мерцедесът на полковника спря на пресечката и той излезе да размени няколко думи с хората си. После отново се прибра в колата си да се обади по телефона.

– Как върви работата? – попита.

От коридора на втория етаж на „Национал“ му отвърнаха:

– Още работим по ключалката.