Иконата

– Явно разполагат с висш офицер от Черната гвардия, който е готов да свидетелства. Секретарят също попита за доказателствата и патриархът му отговори точно така.

Полковник Гришин стоеше като ударен от електрически ток. Част от съзнанието му го убеждаваше, че тези безмозъчни страхливци никога няма да посмеят да направят подобно нещо. Друг глас му казваше, че може и да е вярно. Игор Комаров не беше благоволил да се кандидатира в Държавната дума. Беше партиен лидер, но не и депутат и нямаше парламентарен имунитет. Анатолий Гришин също не беше защитен от арест.

Ако наистина висш офицер от Черната гвардия беше готов да свидетелства, московският прокурор щеше да издаде заповед за арест и можеше да ги задържи в ареста до изборите.

Като специалист в разпитите, Гришин знаеше на какво са способни хората, когато изпаднеха в паника: хвърляха се от високи сгради, скачаха пред влакове, минаваха през огради от бодлива тел.

Ако служебният президент и неговият антураж, преторианската му гвардия, генералите от силите за борба с организираната престъпност, началниците на милицията – ако всички бяха разбрали какво ги очаква, в случай че Комаров спечели изборите, нищо чудно да бяха изпаднали в подобна паника.

– Върни се в резиденцията, отче – каза той накрая, – и помни какво ти казах. Вече си твърде замесен, за да търсиш опрощение от този режим. За твое добро Съюзът на патриотичните сили трябва да спечели. Искам да знам всичко, което се случва в дома на патриарха, всеки разговор, който успееш да чуеш, всяка среща, всеки посетител. От днес до Нова година.

Паникьосаният свещеник с облекчение заситни към изхода. След шест часа възрастната му майка изведнъж се разболя от сериозна пневмония и той помоли състрадателния патриарх да го пусне в отпуск, за да я гледа. Още преди да се стъмни, Отец Максим Климовски вече пътуваше с влака към Житомир. Беше направил всичко, което бе по силите му. Изпълни и преизпълни поставените му задачи. Но архангел Михаил и всичките му ангели-хранители не биха го задържали е Москва нито минута повече.

Същата вечер Джейсън Монк написа последното съобщение до сър Найджъл Ървин. Лишен от компютъра си, той писа бавно и внимателно с печатни главни букви, докато не изпълни два големи машинописни листа. После, с помощта на силна нощна лампа и малкия фотоапарат, който Умар Гунаев му бе доставил, той фотографира двете страници няколко пъти след което ги изгори и изхвърли пепелта в мивката.

По тъмно извади филма и го прибра в миниатюрната му опаковка. Флакончето беше не по-голямо от горната фаланга на малкия му пръст.

В девет и половина Мехмед и другите му двама телохранители го откараха на адреса, който им бе дал. Жилището, което се намираше там, бе бедно и порутено – отдалечена и самотна къщурка в югоизточните покрайнини на Москва, в района на Нагатино.

Възрастният мъж, който отвори вратата, беше небръснат, с дебел вълнен пуловер, увиснал на кльощавото му тяло. Монк не знаеше, а и нямаше причина да знае, че този беден и самотен старец навремето е бил уважаван преподавател в Московския университет, който бе дръзнал да се опълчи срещу комунистическия режим и бе разпространил сред студентите си обръщение, което призоваваше към Демократичната форма на управление.

Това се бе случило години преди реформите. Впоследствие го бяха реабилитирали, разбира се, но малката държавна пенсия, която му бяха отпуснали, не можеше да върне съсипания му живот. След инцидента комунистите го бяха изхвърлили от университета, бяха отнели апартамента му и го оставиха да си изхранва прехраната като уличен метач.

Такава беше практиката по времето на комунизма. Ако провинението не беше достатъчно, за да бъде изпратен човека в трудов лагер за противодържавна дейност, властите го лишаваха от каквито и да било възможности за нормално съществуване. Чешкият премиер Александър Дубчек, например, бе изпратен да сече дърва.

Руснакът дължеше оцеляването си на един мъж на неговата възраст, който веднъж бе спрял до него на улицата и го бе заговорил на добър руски, но с очевиден английски акцент. Бившият преподавател така и не бе научил името на сър Найджъл Ървин. Наричаше го просто Лисицата. „Не искам кой знае какво от теб, бе казал дипломатът. Само да ми помагаш понякога. За дребни неща, без особен риск.“ Беше го насочил с какво хоби да се захване, а стодоларовите банкноти, които му даваше от време на време, му бяха помогнали да поддържа мизерното си съществуване.

В онази зимна вечер двайсет години по-късно някогашният университетски преподавател погледна по-младия мъж пред вратата му и каза:

– Да?

– Имам нещо за Лисицата – каза Монк.

Старецът кимна и протегна ръка. Монк сложи миниатюрното флаконче в ръката му. Човекът отстъпи назад и затвори вратата. Американецът си тръгна.