Иконата

В полунощ малкият Марти, с флакончето, привързано за единия му крак, напусна дома на стария университетски преподавател. Седмици по-рано Мич и Сайрън го бяха донесли след дългото си пътуване от Финландия, а Брайън Винсънт, който можеше да се ориентира в руските карти и да открие забутаната къщурка на стареца, го бе доставил до прага на руснака.

Марти застана на перваза, постоя за миг, а после разпери криле и се извиси в мразовитата нощ над Москва. Издигна се на около триста метра, където студът можеше да превърне всеки човек в ледена висулка, и полетя напред.

По случайност един от спътниците на ИнТелКор тъкмо прелиташе над замръзналите степи на Русия. Верен на инструкциите си, той ритмично започна да подава кодирания си сигнал надолу към града без да знае, че при последното си минаване сам е унищожил електронното си отроче.

В покрайнините на столицата специалистите на ФАПСИ настройваха компютрите си да уловят издайническия сигнал, които щеше да им подскаже, че чужденецът, когото полковник Гришин издирва, е изпратил своето съобщение. Щом прихванеха сигнала, уредите щяха да засекат източника с точност до метри.

Но спътникът отмина, а сигнал нямаше.

Някъде в главицата на Марти настойчив импулс му казваше, че домът му – мястото, където три години по-рано силният гълъб се бе излюпил като рошаво и безпомощно пиленце – се намира на север. Затова той се обърна на север срещу ледения вятър и часове наред летя през студа и тъмнината, воден единствено от желанието да се върне у дома, където беше роден.

Никой не го видя. Никой не видя как излезе от града,как прелетя над светлините на Санкт Петербург и прекоси границата. Той просто следваше своя полет, понесъл миниатюрната си пратка и непреодолимия си копнеж по дома. Шестнайсет часа след като бе напуснал Москва, премръзнал и уморен, той кацна на един перваз в покрайнините на Хелзинки. Две топли ръце свалиха съобщението от крачето му и три часа по-късно сър Найджъл Ървин вече го четеше в Лондон.

Когато свърши, на лицето му се изписа усмивка. Бяха постигнали всичко, което можеше да се постигне. Джейсън Монк имаше да свърши още една-единствена задача и можеше да се покрие, докато стане безопасно да напусне страната. Но дори и Ървин не беше в състояние да предвиди какво може да се роди в главата на непокорния американец.

***

Докато Марти летеше незабелязано над Москва, Игор Комаров и Анатолий Гришин разговаряха в кабинета на лидера. Освен тях в луксозната вила, в която се помещаваше централата на партията им, нямаше жив човек Само нощната охрана стоеше в стаичката си на партерния етаж. Навън в тъмния двор кучетата-убийци тичаха отвързани и свободни.

Комаров седеше зад бюрото си, блед като платно на светлината на силната лампа. Гришин току-що му бе съобщил новините, които бе научил от продажния свещеник.

Докато говореше, Комаров сякаш видимо се смали. Предишното му ледено самообладание са стопи, непоколебимата му решителност се отдръпна заедно с кръвта от лицето му. Гришин познаваше това явление.

То спохождаше и най-жестоките диктатори, когато властта започнеше да се изплъзва от ръцете им. През 1944-а Мусолини, великият Дуче, за една нощ се бе превърнал в дребен и паникьосан беглец.

Мощните бизнесмени, когато се окажеха притиснати от банките, с конфискувани частни самолети, отнети лимузини и невалидни кредитни карти, когато висшите им служители напуснеха и картонената кула започнеше да се разпада, практически се смаляваха на ръст и предишната им язвителност се стопяваше до голословни закани.

Гришин познаваше това състояние. Беше виждал министри и генерали, доскоро властни господари на Апарата, да чакат обезумели от страх в килиите си безмилостното решение на Партията.

Положението излизаше извън контрол. Времето на думите беше свършило. Дошъл бе неговият час. Той винаги бе ненавиждал Кузнецов, който ръководеше собствения си свят на думи и внушения с увереността, че властта може да дойде от едно официално комюнике. В русия властта идваше от дулото на пистолета. Така беше открай време, така щеше да бъде винаги. По ирония на съдбата именно човекът, когото мразесе най-силно в света, онова мръсно американско копеле бе предизвикало сегашната ситуация, в която президентът на Съюза на патриотичните сили бе изгубил своята решителност и беше почти готов да последва съвета на Гришин.

А Анатолий Гришин нямаше намерение да отстъпи пред копоите на служебния президент Иван Марков. Не можеше да премахне Игор Комаров от пътя си, но можеше да спаси собствената си кожа, а после да си осигури власт, за каквато не бе и мечтал.

Потънал в собствения си свят, Игор Комаров седеше като Ричард II и премисляше катастрофата, която го бе сполетяла. Не можеше да проумее промяната, макар да съзнаваше как, стъпка по стъпка, бе настъпила тя.