Иконата

В началото на ноември беше убеден, че нищо не може да му попречи да спечели изборите през януари. Партията му беше два пъти по-силна от която и да е друга политическа организация в страната; речите му запленяваха масите. Социологическите проучвания сочеха, че може да разчита на седемдесет процента от националния вот – резултат, напълно достатъчен, за да спечели президентския пост още в първия тур.

Политическите му опоненти бяха сразени: отказваха се от надпреварата поради липса на средства, или пък се обезкуражаваха от огромното му предимство в анкетите. Онези, които искаха да се облагодетелстват след сигурната му победа, се хвърляха в краката му с комплименти и ласкателства. През ноември политическият му триумф изглеждаше необратим.

Кражбата на Черния манифест го беше разтревожила, но тъй като от средата на юли насам нищо не се случило, той се обнадежди. Виновниците бяха наказани, любопитният чужд журналист – ликвидиран. Месеци наред нищо не бе нарушило победния му ход.

Че един-единствен чужденец, когото бе виждал само на снимка, би могъл да му причини вреда, му се бе сторило пресилено и невъзможно. Атентатът в печатницата и спирането на двете му издания го бяха вбесили, но не бяха фатални. Саботажът и насилието бяха част от живота в Русия, само дето до този момент те се извършваха по заповед на полковник Гришин Отрязването на достъпа му до телевизията бе онова, което го изкара извън равновесие, въпреки, че и до днес не можеше да си го обясни.

Ненавиждаше Църквата и свещениците и затова никога не бе възприемал сериозно мисълта, че налудничавата идея на патриарха за възстановяване на монархията би могла да намери поддръжници сред онези от които зависеше нещо в тази държава. Нито пък можеше да повярва, че Алексей II има някакъв авторитет сред народа на Русия.

Та нали народът беше с него? В него виждаше спасението си, новия ред, прочистването на родината от врагове и престъпници. За какво им беше Господ, като имаха Игор Викторович Комаров?

Можеше да разбере защо евреинът Бернщайн се е обърнал срещу него. Ако американецът наистина му бе показал манифеста, реакцията му беше съвсем естествена. Но защо генералът? Какви бяха мотивите на Николай Николаев да се опълчи срещу него? Нима не разбираше какво велико бъдеще бе предначертал той за руската армия? Нима героя от Курск и „Багратион“ наистина го беше грижа за шепа евреи и чеченци?

След интервюто в „Известия“ и забраната да се излъчват предизборните му митинги той най-после започна да осъзнава силата и размерите на заговора, който някой бе организирал срещу него.

После дойдоха проблемите с мафията на Долгopyки, след това и журналистите. Всички и без това щяха да бъдат ликвидирани. Църквата, мафията, свободната преса, евреите, чеченците, чужденците – всеки щеше да си плати по реда си.

– Четирите опита за убийство на враговете ни бяха грешка – каза той след дългия размисъл.

– Не бих искал да ви се противопоставям, господин президент, но смятам, че тактически действията ни бяха правилни. Чиста случайност е, че тримата не бяха в домовете си по време на акциите.

Комаров изсумтя ядосано. Случайност или не, последиците бяха пагубни. Откъде се беше досетила пресата, че той може да стои зад всичко това? Кой ги бе насочил? Медиите винаги бяха приемали безрезервно всяка негова дума. Защо сега го нападаха така? Пресконференцията беше пълен провал. И тия чужденци, с техните нагли въпроси. Никога през живота си не бе подлаган на такова унижение. Кузнецов винаги се бе грижил всичко да става, както той го искаше. При личните интервюта журналистите се държаха уважително с него, изслушваха внимателно думите му, кимаха с разбиране. А тоя недорасъл глупак изведнъж беше предложил да свикат пресконференция...

– Източникът ти сигурен ли е, полковник?

– Да, господин президент.

– Вярваш ли му?

– Не, разбира се. Вярвам на апетитите му. Той е подкупен и покварен, но би направил всичко за по-висок пост и плътски удоволствия. Обещал съм му и двете. Обади ми се и четирите пъти след посещенията на английския шпионин и американеца при патриарха. Разказа ми всичко най-подробно. Четохте текста на записа от втората среща на Монк с Алексей II. Именно тези заплахи ме наведоха на мисълта, че трябва да ликвидираме опозицията веднъж завинаги.

– Смяташ ли, че наистина ще посмеят да се опълчат срещу нас?

– Мисля, че е възможно. Картите вече са на масата. Онзи глупак Марков знае, че не може да спечели срещу вас, но би могъл срещу Зюганов. Генералите от милицията явно са се досетили какво им готвите. Със слуховете за финансова връзка между Съюза и мафията могат да скалъпят всякакви обвинения. Да, смятам, че биха могли да се опитат.

– Ако беше на тяхно място, какво щеше да направиш?