Назначението в Италия щеше да го отдалечи от Лангли, секретните досиета и контраразузнавателното звено на отдел СИ. От друга страна, Рим бе доста привлекателно място за живеене, а длъжността, която щеше да заема там, съвсем не беше за подценяване. Еймс се консултира с руснаците.
Реакцията им бе положителна. От една страна на им предстояха месеци разследване, арести и разпити. Материалите, доставени от Еймс, бяха необозрими, а от съображения за сигурност групата „Колокол“, която ги обработваше в Москва, бе толкова малобройна, че цялостният анализ можеше да отнеме години.
Междувременно информацията, предоставена от Еймс, бе нарастнала значително. Следващите две пратки, предадени на съветския дипломат Чувакин, съдържаха кадрова информация за почти всеки оперативен работник в Лангли, заслужаващ някакво внимание. Освен професионални и лични данни, заемани постове, възложени мисии и отбелязани успехи, в досиетата имаше и снимки на служителите, по които КГБ можеше да ги разпознае където и когато и да се появят.
От друга страна, руснаците бързо прецениха, че в Рим – един от ключовите центрове на Европейския отдел – Еймс ще има достъп до всички операции, провеждани пряко от ЦРУ или в сътрудничество със съюзническите служби по цялото Средиземноморие, от Испания до Гърция – район, към който Москва проявяваше жив интерес.
И накрая, контактите им с Еймс щяха да бъдат много по-лесни в Рим, отколкото във Вашингтон, където винаги съществуваше опасността да бъдат засечени от ФБР. Посъветваха го да приеме поста.
Така още преди края на месеца Еймс започна да учи италиански.
В Лангли още никой не бе усетил признаците на предстоящата катастрофа. Бяха изгубили контакт с двама-трима от най-добрите си агенти в Русия, но макар и тревожно, това съвсем не беше фатално.
Сред кадровите справки, които Еймс бе предал на руснаците, се намираше и досието на един млад служител, наскоро прехвърлен в отдел СИ, когото той бе определил като изгряваща звезда. Името му беше Джейсън Монк.
Старият Генадий от години береше гъби в тая гора. Откакто се пенсионира, редовно прибягваше до летните дарове на природата, за да допълни мизерната си пенсия. Продаваше ги пресни на московските ресторанти или пък ги сушеше на нанизи и ги носеше в малкото деликатесни магазини, които бяха останали.
Лошото на гъбите бе, че трябваше да се берат много рано, по възможност преди изгрев. Иначе плъховете и катериците им виждаха сметката още призори, а каквото останеше след тях, се обираше от други гъбари. Руснаците много обичат гъби.
Сутринта на двайсет и четвърти юли Генадий се качи на колелото, подсвирна на кучето си и тръгна към една от горичките отвъд малкото селце, в което живееше. Там лете гъбите растяха на гнезда и той се надяваше да напълни кошницата си още преди се вдигне росата.
Горичката се намираше встрани от магистралата за Минск, по която денонощно трещяха камиони, поели курс на запад към столицата на Беларус. Той подпря колелото си на едно дърво, взе кошницата и тръгна между дърветата.
След половин час, когато вече бе напълнил кошницата до половината, а слънцето едва-едва се показваше над хоризонта, кучето му изскимтя и хукна към някакви храсталаци в далечината. Генадий го беше дресирал да надушва гъбите и веднага тръгна след него.
Когато се приближи, от храстите го лъхна тежка, лепкава смрад. Познаваше тази миризма. Малко ли я беше усещал на младини по целия път от Висла До Берлин!?
Тялото или беше изхвърлено, или пък клетникът бе допълзял дотам, преди да умре.
Кльошав старец, целият в синини, очите му – изкълвани от птиците, устата – отворена, трите метални зъба отпред – осеяни с капчици роса. Трупът бе гол до кръста, но встрани на тревата се виждаше старо палто, свито на купчина.
Генадий отново подуши. „При тая жега, няколко дни", каза си.
После се огледа и взе да размишлява. Беше съвестен гражданин и знаеше задълженията си, но гъбите си бяха гъби, пък и едва ли можеше да направи нещо за клетия човечец. В далечината се чуваше тътенът на камионите по магистралата от Москва за Минск.
Генадий допълни кошницата си, качи се на колелото и се върна в селото. Разстла гъбите да се сушат на слънце и едва тогава се яви в разнебитената барака на селсъвета, където ако не друго, поне имаше телефон.
Набра 02 и се свърза с дежурния на милицията.
– Намерих труп.
– Име? – попитаха отсреща.
– Откъде да знам, по дяволите? Мъртъв е.
– Не неговото, идиот такъв. Твоето!
– А искате ли да затворя? – отвърна Генадий.
Чу се въздишка.
– Не, не затваряй. Само ми кажи как се казваш и къде се намираш.
Генадий даде необходимите сведения. Дежурният потърси мястото на картата, увери се, че влиза в границите на Москва, и каза:
– Чакай в селсъвета. Ще пратим човек да вземе показанията.
Генадий зачака. Половин час по-късно пристигна жълто-синя уазка с двама милиционери и млад униформен инспектор.
– Ти ли си намерил трупа? – попита лейтенантът.
– Да – отвърна Генадий.
– Да вървим тогава. Къде е?
– В гората.