Иконата

Монк свали ризата си и тръгна по пясъка, сякаш сега идваше на плаж. Наоколо бе пълно с народ и нямаше нищо неестествено в това да се настани на празното място до руснака. Извади портфейла си, уви го в ризата, после и в кърпата, изрита сандалите си, сложи всичко накуп и се огледа притеснено. Накрая се обърна към руснака и каза:

– Извинете. – Руснакът вдигна глава. – Дали ще бъдете тук в следващите няколко минути?

Мъжът кимна.

– Бихте ли наглеждали нещата ми, докато се изкъпя?

Руснакът отново кимна и пак се загледа в океана.

Монк изтича по плажа, влезе във водата и поплува десетина минути. После се върна, усмихна се на чернокосия и каза:

– Благодаря.

Мъжът за трети път кимна. Монк се избърса и седна.

– Прекрасно море. Разкошен плаж. Жалко за хората, които го притежават.

Едва сега руснакът проговори. На английски.

– Кои хора? – попита.

– Арабите. Йеменците. Отскоро съм тук, но вече не мога да ги понасям. За нищо не стават.

Руснакът го гледаше зад черните очила, но Монк не можеше да разгадае изражението му. След малко той продължи.

– Опитвам се да ги науча да боравят с елементарни сечива и трактори. За да увеличат реколтата си, да се изхранват. Никакъв шанс. Всичко чупят, всичко рушат. Само си губя времето и парите на ООН.

Монк говореше добър английски, но с испански акцент.

– Вие англичанин ли сте? – попита най-сетне руснакът. За първи път се включваше в разговора.

– Не, испанец. Работя по програмата на ФАО, Обединените нации. А вие ? И вие ли сте от ООН?

Руснакът измънка вместо "не“.

– От Съветския съюз – каза.

– Е, значи сигурно ви е доста по-топло тук. У нас пък е горе-долу така. И нямам търпение да се прибера.

– Аз също – каза руснакът. – Предпочитам студа.

– Отдавна ли сте тук?

– От две години. Остава ми още една.

Монк се разсмя.

– Мили Боже, и ние трябва да стоим една година, но аз никога няма да изкарам толкова. Няма смисъл. Е, трябва да тръгвам. Кажете ми, сигурно знаете, след като сте прекарал две години тук, къде може да пийне човек след вечеря? Някой нощен клуб?

Руснакът се изсмя саркастично.

– Не, няма. Никакви дискотеки. Само бара на хотел „Рок“, но там е тихо.

– Благодаря. А, между другото, аз съм Естебан. Естебан Мартинес Лорка.

Той подаде ръка. Руснакът се поколеба, но я пое.

– Пьотр – отвърна. – Или Питър. Питър Соломин.

Руският майор се появи в бара на хотел „Рок едва на третата вечер. Построен по време на колониалния период, хотелът приличаше на барелеф, вграден в огромна скала. Няколко стъпала от улицата водеха до малкото фоайе на рецепцията. Барът бе на последния етаж, откъдето се разкриваше панорамна гледка към пристанището. Монк бе седнал на на една маса до прозореца с гръб към салона, но следеше всичко в отражението на стъклото. Забеляза Соломин още с влизането, изчака го да си поръча питие, и едва тогава се обърна.

– А, Питър, ето че се срещаме отново! Заповядай при мен!

Той посочи свободното място на масата. Руснакът се поколеба за миг, но седна. Вдигна халбата си и каза:

– За ваше здоровъе!

– Pesetas, faena у amor – отвърна му Монк. Соломин го погледна неразбиращо. – Пари, работа и любов – в какъвто ред предпочиташ.

Руснакът за първи път се усмихна. Имаше добродушна, симпатична усмивка.

Заговориха се. За това, за онова. За невъзможността да се работи с йеменците, за досадната им способност да съсипват всичко, за безсмислието да изпълняваш задача, в чийто успех не вярваш. И – като всички мъже далеч от родината – за дома.

Монк му разказа за родната си Андалусия, където човек може в един и същи ден да кара ски по върховете на Сиера Невада и да плува в топлите води на Сотогранде. Соломин разказа за гъстите заснежени гори на неговия роден край, където и до ден днешен реват сибирски тигри, а лисиците, вълците и елените разпалват страстите на опитния ловец.

Срещаха се в продължение на четири вечери, през които всеки изпитваше удоволствие от компанията на другия. На третия ден Монк трябваше да се яви пред датчанина, който оглавяваше програмата на ФАО и да замине с него на уговорената инспекция. Бюрото на ЦРУ в Рим беше осигурило подробен доклад за програмата от мисията на ФАО в същия град и Монк го бе научил наизуст. Фермерските му корени му помогнаха да се ориентира в проблемите и той не спести похвалите си. Датчанинът остана очарован.

Вечер Монк опознаваше майор Пьотр Василиевич Соломин и онова, което откриваше, все повече му се нравеше.

Соломин бе роден през 1945-а на онова късче съветска земя, наречено Приморски край, което се простира между североизточна Манджурия и морето и граничи на юг със Северна Корея. Родният му град бе Усурийск.

Липсата на работа бе накарала баща му да се пресели от провинцията в града, но той бе научил сина си да говори езика на тяхното племе – удегейцитс, и не бе пропускал случай да го води сред природата. Така момчето още от най-ранна възраст бе обикнало символите на земята си: горите, планините, езерата и животните.