Иконата

През 19-ти век, преди руснаците окончателно да завладеят удегейците, писателят Арсениев бе посетил анклава и бе написал книга за местните жители, която и до днес се радваше на известност в Русия. Беше я нарекъл „Тигрите на Далечния изток“.

За разлика от ниските, кръглолики и безизразни азиатци, които живеят на изток и на юг, удегейците са високи, с издължени лица, подчертани скули и горди като на сокол очи. Преди хилядолетия част от предците им се бяха придвижили на север, бяха прекосили Беринговия пролив, който ги дели от днешна Аляска, и се бяха пръснали на юг из земите на Канада, за да се превърнат в сиукси и шайени.

Като гледаше едрия сибирски воин пред себе си, Монк се представяше лицата на отдавна изчезналите ловци на бизони от поречията на Плат и Паудър.

Възможностите на младия Соломин били две: фабриката или армията. Той взел влака на север към Хабаровск и се записал войник. Всички младежи и без това изкарвали три години задължителна военна служба, а след втората година най-добрите от тях били избирани за сержанти. Соломин изпъкнал с уменията си по време на ученията и бил изпратен в офицерско училище, а след още две години бил произведен в лейтенант Служил седем години като лейтенант и старши лейтенант и на трийсет и три години станал майор. По онова време вече бил женен и имал две деца: Успял да се наложи без протекции и връзки, преживявайки расистките подигравки на руснаците, заради които неведнъж стигал до бой.

Назначението в Йемен през 1983-а бе първото му зад граница. Даваше си сметка, че повечето му колеги са доволни да работят тук. Въпреки тежкия климат, горещината, каменистите гледки и липсата на развлечения, те живееха в някогашните военни бази на англичаните и се ширеха в простор, за какъвто не можеха и да мечтаят в Съветския съюз. Храната беше в изобилие, предимно агнешко и риба на скара край морето. Можеха да ходят на плаж и да си поръчват дрехи, видеокасетофони и музика по каталог от Европа.

Всичките тези удобства и най-вече неочакваното съприкосновение с благините на западния начин на живот се нравеха и на Пьотр Соломин. Но в думите му се долавяше някакво огорчение, някакво разочарование от режима, на който служеше. Монк го усещаше, но не смееше да задълбава прекалено.

За да се намира в Йемен изобщо, руснакът трябваше да е минал през младежкия комунистически съюз, Комсомола, а след това и през Партията. А за да служи в чужбина с чин майор, без съмнение трябваше да е офицер от военното разузнаване, ГРУ. Нещо не се връзваше, но какво? Отговорът излезе на бял свят едва на петата вечер. Избухна заедно с дълго потискания гняв на руснака.

През 1982-ра, една година преди да го изпратят в Йемен, Соломин постъпил в Административния отдел на Министерство на отбраната в Москва. Там бил забелязан от заместник-министъра и натоварен със секретна задача. Със средства, отклонени от военния бюджет, министърът вдигал помпозна вила по поречието на Москва река, край Переделкино.

Противно на партийните норми, съветските закони и общоприетия морал, той изпратил над сто войничета да строят луксозната му крайградска къща. За командир бил назначен Соломин. Пред очите на майора от Финландия пристигнало кухненско обзавеждане, за което всяка съпруга на редови офицер би дала едната си ръка. Японски стереосистеми се монтирали във всяка стая, позлатени кранчета от Стокхолм лъснали в баните, барът се напълнил с многогодишно шотландско уиски, отлежало в дъбови бъчви. Случката го озлобила срещу Партията и режима. Toй далеч не бил първият честен съветски офицер, който вътрешно въставал срещу безочливата корумпираност на съветската номенклатура.

Нощем учел английски и настройвал радиото на Би Би Си и Гласът на Америка. И двете радиостанции предавали и на руски език, но той искал да ги слуша в оригинал. От тях научил, че противно на онова, което винаги му е било втълпявано, Западът не иска война с

Русия.

В Йемен чашата окончателно преляла.

– У дома хората се свират в тесни апартаменти, а началството се шири в палати. Живеят като принцове с нашите пари. Жена ми не може да си купи най-обикновен сешоар или обувки, които да не се разпаднат на първия месец, а в същото време се харчат милиарди за безумни задгранични операции, целящи да впечатлят.., кого? Тия тук!?

– Нещата се променят – понечи да го окуражи Монк.

Сибирякът поклати глава.

Горбачов бе на власт от миналия март, но реформите, които той неохотно, а в повечето случаи и неволно, стартира, щяха да започнат да се чувстват едва края на 1987-а. Освен това Соломин не се бе връщал в родината си от две години.

– Нищо не се променя. Тия лапани по върховете.., казвам ти, Естебан, откакто се преместих в Москва съм се нагледал на такова разточителство, каквото не можеш да си представиш.

– Но този новият, Горбачов... Може би той ще промени нещата – каза Монк. – Аз не съм такъв песимист. Сигурен съм, че руският народ един ден ще се отърве от тая диктатура. Ще може сам да избира управниците си. Демократично, в истински избори. И то съвсем скоро...

– Ами, скоро. Като гледам с какво темпо се движим...