Иконата

Генадий се почувства важен, че ще го возят милиционерска кола, и се качи с тях да ги заведе до мястото. Когато стигнаха, четиримата слязоха от колата и тръгнаха в колона по един между дърветата. След няколко крачки гъбарят позна брезата, под която бе оставил колелото си. Скоро усетиха и миризмата.

– Там е – каза Генадий и посочи храсталака. – Не е като да не мирише. Престоял е поне три-четири дни.

Тримата милиционери се приближиха до трупа и го огледаха. – Виж дали има нещо в джобовете си – каза инспекторът на единия от хората си. – Ти провери палтото – нареди на другия.

Онзи който бе изтеглил по-късата клечка, стисна носа си с ръка, а с другата претърси джобовете на мъртвеца. Нищо. После побутна тялото с крак и го обърна по корем. Отдолу пълзяха червеи. Той провери задните джобове, изправи се и поклати глава. Колегата му пусна палтото на земята и направи същото.

– Нищо? Никакви документи? – попита лейтенантът.

– Нищо. Ни монети, ни кърпичка, ни ключове, ни паспорт.

– Ударен на магистралата? – предположи единият от милиционерите.

Тримата се заслушаха в тътена на колите.

– Колко има до пътя? – попита инспекторът.

– Стотина метра – отвърна Генадий.

– Който и да го удари, ще гледа да избяга час по-скоро. Няма да го влачи цели сто метра, при положение че и десет са достатъчни в тоя гъсталак – разсъди лейтенантът и каза на един от хората си: – Иди до магистралата и се огледай за смачкан велосипед или катастрофирала кола. Може да е бил ранен и да се е довлякъл сам до тук. После остани да изчакаш линейката.

Инспекторът се обади по радиостанцията си и нареди на дежурния да прати следовател, фотограф и съдебен лекар. Според онова, което виждаше, смъртта едва ли можеше да се нарече естествена. Повика и линейка, но предупреди, че човекът е мъртъв. Единият от милиционерите тръгна към магистралата, а останалите се отдръпнаха от вонята и зачакаха.

Първи пристигнаха тримата цивилни Оставиха колата на банкета и продължиха пеша през гората. Следователят кимна на лейтенанта и попита:

– Какъв е случаят?

– Ей там в храстите. Извиках ви, защото едва ли е умрял от старост. Здравата е насинен, а пътяте на стотина метра.

– Кой го е намерил?

– Онзи гъбар.

Следователят отиде при Генадий.

– Разкажи ми всичко. От самото начало.

Фотографът направи снимки, след което лекарят надяна маска и прегледа набързо трупа. После се изправи и свали гумените си ръкавици.

– Залагам бутилка „Московския“, че става дума за убийство. В лабораторията ще ни кажат повече, но някой направо го е премазал от бой, преди да умре. Най-вероятно не тук. Честито, Володя, това ти е първият „жмурик“ за деня – каза докторът, използвайки жаргонната дума за „труп“.

Междувременно дойде линейката и двама санитари притичаха през гората с носилка в ръце. Лекарят кимна и те сложиха тялото в найлонов чувал, преди да го отнесат.

– Аз мога ли да си вървя? – попита Генадий.

– Не – отвърна следователят. – Трябва да дадеш писмени показания в районното.

Милиционерите откараха Генадий в Районно управление „Запад“ на пет километра по пътя за Москва, а линейката с трупа продължи нататък, към центъра на града, където се намираше моргата на Втори медицински институт. Там санитарите го затвориха в хладилна камера и си заминаха. Съдебните лекари все не достигаха и винаги бяха претрупани с работа.

***

Йемен, Октомври 1985

Джейсън Монк пристигна в Южен Йемен в средата на октомври. Макар да бе малка и бедна, народната република имаше първокласно летище – бивша военна база на Кралските ВВС, – където можеха да кацат големи самолети.

Испанският паспорт на Монк и документите му от ООН предизвикаха щателна, но за щастие безпроблемна проверка на контролно-пропускателния пункт и след около половин час, стиснал практичния си сак той излезе от летището.

От Рим наистина бяха уведомили ръководителя на програмата на ФАО за идването на сеньор Мартинес Лорка, но му бяха съобщили дата, която се разминаваше с истинското пристигане на Монк с една седмица. Йеменските полицаи на летището не знаеха за тази  подробност, но така или иначе, нямаше кой да го посрещне. Той хвана такси и се настани в новия френски хотел „Фронтел“, разположен на късчето земя, което свързваше островната част на Аден с континента.

Макар документите му да бяха перфектни, а вероятността да попадне на истински испанци – минимална, Монк знаеше, че мисията му е опасна. „Черна“ и опасна.

При нормални обстоятелства с шпионаж обикновено се занимават хора, внедрени в съответното посолство като редови служители. Така, ако стане някаква издънка, те винаги могат да се скрият зад дипломатическия имунитет.