Иконата

Някои от тях са „явни“: не крият с какво се занимават, местното контраразузнаване си ги знае, но пред останалите истинските им задължения тактично се премълчават. Една голяма резидентура на вражеска територия винаги се старае да държи поне няколко разузнавачи под прикритие, назначени на фиктивни длъжности в консулството, пресслужбата, търговския или културния отдел. Причината за това е съвсем проста. „Скритите“ шпиони имат по-голям шанс да не бъдат проследени на улицата и следователно са по-свободни да обслужват тайници или пък да присъстват на секретни срещи.

Но разузнавач, който работи под прикритие, няма право да се възползва от Виенското споразумение. Дипломат, уличен в шпионаж, може да бъде обявен за персона нон грата и екстрадиран от страната. Тогава неговата родина ще протестира, че е невинен, и ще екстрадира някой от дипломатите на другата страна. След това танто за танто, играта продължава както преди.

Но да се шпионира „на черно“ вече е съвсем незаконно. В зависимост от това къде и при какви обстоятелства е заловен, такъв шпионин рискува да бъде подложен на зверски мъчения, дългогодишни страдания в трудов лагер или незнайна и самотна смърт. Дори хората, който са го изпратили, рядко могат да му помогнат.

В демократичните държави последствията са справедлив съд и нормален затвор. В тоталитарните няма човешки права. Някъде даже не са чували за тях. Южен Йемен бе точно такава държава, а през 1985-а Съединените щати дори нямаха посолство там.

През октомври в тази част на света жегата все още е непоносима, а в Йемен петък е почивен ден и никой не работи.

„Какво ли би правил един як руски офицер в горещ летен ден като този?, помисли си Монк. Ще поплува, може би?“

От съображения за сигурност първоначалният източник, който бе излязъл на вечеря в Ню Йорк с бившия си съученик, сега служител на ФБР, не беше потърсен втори път. Иначе той може би щеше да даде по-подробно описание на майор Соломин, дори да помогне за създаването на портрет. В случай че се беше върнал в Йемен, можеше лично да посочи човека, но от ЦРУ прецениха, че той е препалено приказлив и не може да му се има доверие.

Да се намерят руснаците, не беше проблем. Те бяха навсякъде и явно си позволяваха съвсем свободно да контактуват със западноевропейската общност – нещо което в родината им би било немислимо. Може би беше завади горещината или пък по простата причина, че макар и руснаци, военните не можеха да стоят денонощно в казармите.

Два хотела в Аден разполагаха с примамливи басейни – Рок“ и „Фронтел“. Освен в тях, чужденци от всякакви националности се спасяваха от жегата на просторния плаж Абиан, където вълните се разбиваха с плясък. Последната възможност бе огромният руски безмитен магазин в центъра на града, където можеха да пазаруват и други чужденци – Съветският съюз се нуждаеше от твърда валута.

От пръв поглед се разбираше, че почти всички руснаци наоколо са офицери. В Съветския съюз единици говорят английски, какво остава за арабски. Онези, които знаеха и двата езика, без съмнение бяха офицери или подофицери. Редниците и сержантите едва ли говореха чужд език, следователно не можеха да контактуват с арабите. Най-вероятно работеха като механици или готвачи. Ординарците пък сигурно бяха йеменци, наети на място. Басейните на Аден сто на сто не бяха по джоба на цивилните руснаци, за разлика от офицерите, които разполагаха с твърда валута.

Не беше без значение и фактът, че американецът от ООН бе срещнал руснака да пие сам на бара в „Рок“. Руснаците обичат да си пийват, но обикновено го правят в компания, а тези около басейна във „Фронтел“ определено изглеждаха сплотен колектив. Защо Соломин е бил сам на бара? Дали е било случайност или по принцип предпочита уединението?

Може би обяснението се криеше другаде. Американецът бе споменал, че Соломин е висок, мускулест, с черна коса и леко дръпнати очи. Азиатски тип, но без сплескания нос. Езиковите експерти в Лангли бяха открили корените на името му някъде в съветския Далечен изток. Монк знаеше, че руснаците са заклети расисти и не крият ненавистта си към „чернюгите".

Може би на Соломин му бе писнало да го подиграват заради монголоидните му черти.

Монк започна да оглежда магазина – всички руски офицери живееха сами, без жените си, – басейните, а вечер и баровете. Едва на третия ден, разхождайки се по плажа по шорти и с хавлиена кърпа през рамо, той забеляза един мъж, който тъкмо излизаше от морето.

Беше висок около метър и осемдесет, с широки рамене и яки бицепси. Не беше млад, изглеждаше около четирийсетгодишен, но имаше вид на атлет. Косата му бе гарвановочерна, но по тялото му нямаше нито косъмче. Само мишниците му тъмнееха, когато вдигна ръка да изцеди водата от косата си. Оскъдното окосмяване по тялото е характерно за азиатците, за разлика от чернокосите бели, които са доста окосмени.

Мъжът прекоси плажа и се отпусна на хавлията си с лице към морето. После сложи тъмни очила и потъна в мисли.