Иконата

Монк пое дълбоко въздух. Вербуването беше опасна игра. На Запад един лоялен съветски офицер, усетил, че се опитват да го вербуват, можеше да докладва на посланика си. Това би довело до дипломатически скандал. В мрачна тоталитарна държава като Южен Йемен то можеше да означава бавна и мъчителна смърт. Ни в клин, ни в ръкав Монк заговори на безупречен руски.

– Ти можеш да помогнеш това да стане по-бързо, приятелю. Заедно можем да променим всичко. Така, както ти мечтаеш.

Соломин го гледа втрещено в продължение на половин минута Монк не отмести погледа си.

Накрая руснакът заговори на родния си език:

– Кой, по дяволите, си ти?

– Мисля, че вече знаеш, Пьотр Василиевич. Въпросът е дали ще ме издадеш, като знаеш какво ще направят тези хора с мен, преди да ме убият. И ще продължиш да живееш живота си такъв, какъвто е.

Соломин продължи да го гледа втренчено.

– Не бих предал и най-големия си враг на тия говеда. Но не може да ти се отрече, че имаш здрави нерви. Онова, което искаш, е лудост. Абсолютна лудост. Би трябвало да ти кажа да вървиш на майната си.

– Прав си. И ще отида. И то веднага, за да спася кожата си. Но кажи ми, не е ли лудост да седиш със скръстени ръце? Да гледаш, да се вбесяваш вътрешно и нищо да не предприемеш.

Руснакът остави недопитата си бира и стана.

– Трябва да помисля – каза.

– Утре вечер – отвърна Монк все още на руски. .. Тук. Ела сам и ще говорим. Ако дойдеш с полиция, мъртъв съм. Ако не дойдеш, заминавам си с първия самолет.

Майор Соломин си тръгна.

Според всички стандартни оперативни правила Монк трябваше незабавно да напусне Йемен. Не беше получил отказ, но не можеше и да се похвали с недвусмислена готовност за сътрудничество. Обърканият човек често сменя решенията си, а подземията на йеменската тайна полиция са доста страховито място.

Но Монк изчака уговорените двайсет и четири часа. Майорът се върна.., сам. Бяха им необходими още два дни. Сред тоалетните си принадлежности Монк бе пренесъл и основните атрибути за свръзка: специалните мастила, тайните адреси, безобидните фрази, които носеха своя скрит смисъл. От Йемен Соломин нямаше кой знае какво да предава, но след година щеше да се върне в Москва. Ако все още имаше желание, можеше да осъществи контакт.

На раздяла ръкостискането им трая дълго.

– Успех, приятелю – каза Монк.

– На слука, както казваме у дома – отвърна сибирякът.

За да не си тръгнат заедно от хотела, Монк остана още няколко минути в бара. Новият му приятел се нуждаеше от кодово име. Високо в ясното небе звездите грееха с онзи удивителен блясък, който човек може да види само в тропиците.

Сред тях Монк различи очертанията на Беотийския ловец. Роди се агент Орион.

***

На втори август Борис Кузнецов получи лично писмо от британския журналист Марк Джеферсън. Беше написано на бланка на „Дейли телеграф“ и макар че бе изпратено по факса до московското бюро на вестника бе донесено на ръка в централата на Съюза на патриотичните сили.

В него Джеферсън изразяваше личното си възхищение от мерките, които Игор Комаров смята да предприеме срещу хаоса, корупцията и престъпността и споделяше, че през последните няколко месеца с интерес е следил речите му.

След скорошната смърт на руския президент, продължаваше той, бъдещето на най-голямата страна в света за пореден път заставало във фокуса на общественото мнение по света. Затова той лично имал намерение да посети Москва в първата половина на август. От благоприличие се налагало да вземе интервю и от кандидатите за президент на левицата и центъра, но това щяло да бъде просто формалност.

Иначе интересът на световната общност без съмнение бил насочен към очевидния победител в тази надпревара, Игор Комаров. Той, Джеферсън, щял да бъде дълбоко задължен, ако Кузнецов му окаже съдействие господин Комаров да го приеме. Обещавал пространен материал на централна страница в „Дейли телеграф“ и съпътстващи публикации в други вестници в Европа и Северна Америка.

Макар Кузнецов, чийто баща години наред бе работил в ООН и бе използувал положението си да изучи сина си в Корнел, да познаваше Съединените щати по-добре от Европа, той определено имаше представа за Лондон.

Знаеше също и че американската преса клони към либерализъм, а пратениците ѝ са проявявали враждебност към работодателя му в случаите, когато им бе оказвана честта да получат интервю. Последното датираше от преди година и заради преднамерените въпроси, които журналистът му бе задал, Комаров бе забранил каквито и да било контакти с американската преса.

Но Лондон бе нещо друго. Няколко големи вестника и две национални списания бяха твърдо консервативни, макар и далеч не толкова десни, колкото Игор Комаров в публичните му изяви.

– Бих препоръчал да се направи изключение за Марк Джеферсън, господин президент – каза той на Игор Комаров при седмичната им среща на следващия ден.

– Кой е той? – попита Комаров, който мразеше всички журналисти, включително и руските.

Задаваха му въпроси, на които той не виждаше причина да отговаря.